Емилия помоли да разбере как е Анна. Оказа се, че е премръзнала, но е жива и здрава. Макар че още малко и нямаше да я спасят.
Върнаха се у дома изтощени. За никакво плетене не можеше да става дума — нервите им бяха опънати до краен предел.
На сутринта Емилия се обади в болницата.
— Защо ви е? Каква ви е тя? — попитаха я.
— Не съм ѝ нищо, просто се тревожа. Нали ние я намерихме!
— А-а, вие сте! — гласът отсреща стана по-топъл. — Та това е момиченце! С нея всичко е наред. Благодарим ви!
— Може ли да я посетим? Трябва ли нещо да купим?
— По принцип не се полага, но за вас ще направим изключение. Елате утре, памперси и адаптирано мляко не достигат.
На следващия ден те с Марио отидоха в болницата с пълни чанти. Анна беше мъничка, с розови бузки. Емилия не издържа и се разплака. После извади един сив шал с шарки — сама го беше изплела някога, без повод. И ето че дойде време да послужи. Зави с него момиченцето и прошепна: „Расти щастлива.“
По-късно разбраха: момичето било кръстено Анна. Ясмина била лишена от родителски права, а Анна била осиновена от бездетна двойка.
Минали осемнадесет години. Емилия, макар и вече с посребрени коси, но все още пълна с енергия, печеше курник – Марио обещал да дойде с изненада.
Вратата се отвори и на прага се появиха Марио с момиче.
– Емилия, запознай се – това е Анна. Ще се женим! Все едно я познавам цял живот.
– Ох, Господи! – възкликна Емилия и плесна с ръце. – Влизайте де, защо стоите като вкаменени!
Момичето се смути и започна да развива шала си. Емилия я погледна и сърцето ѝ спря за миг. Такъв шарен шал беше виждала само веднъж…
– Шалът ти е много хубав – каза тя с треперещ глас.
– Да, от детството е с мен – усмихна се Анна. – Пазя го като очите си.
Емилия разбра: това беше същият шал. Този, който някога подари на малката за щастие.
Ето такава е съдбата! Марио бе спасил бъдещата си съпруга. Явно така било писано…
