Емилия надникна в чантата си и ахна от ужас: вътре лежеше нещо, от което я побиха тръпки по гърба!
Марио беше залепил носа си за прозореца и мрънкаше на Емилия:
– Емилия, кога най-после ще излезем да се разходим?
– Днес е студено, Марио, друг път – махна с ръка Емилия. – А и трябва да плета, имам поръчка, която не търпи отлагане.
Емилия си докарваше допълнителни доходи у дома – плетеше шапки и шалове за продан. А сега и Марио настояваше да излизат навън. Накрая тя се предаде:
– Добре, добре, хайде да излезем, но само за малко! Навън няма жива душа, а аз имам куп работа.
Излязоха. Дворът беше пуст – кой ли ще се покаже в такова време? Разбира се, Марио тичаше като луд насам-натам, а Емилия вече замръзваше от студа.
– Стига толкова, Марио! Ще настинем още малко – въздъхна тя.
Но Марио не можеше да стои мирен. Пробяга през площадката, покатери се на лабиринта и изведнъж притихна. Емилия го повика – нищо. Приближи се още малко, извика го пак и тогава той каза:
Емилия, тук има кукла, хайде да я вземем!
Емилия надникна вътре и онемя: в ъгъла лежеше чанта, а от нея се чуваше слаб писък. Сърцето й се сви. Разкопча ципа – а там Анна, увита в тънка пелена. Лицето вече беше посиняло от студа.
Емилия грабна Анна, притисна я до себе си и с треперещи ръце набра „Бърза помощ“. Дойдоха лекарите и Ярослав. Анна беше откарана, а Емилия и Марио останаха да дават показания.
Как я намерихте? – поинтересува се Ярослав.
Ами Марио я намери, шушумига такъв, навсякъде си пъха носа. Аз нямаше и да чуя, ако не беше той.
Браво, Марио! – потупа го по рамото Ярослав.
Емилия само клатеше глава: как може човек да изостави детето си? Нима сърцето не трепва?
Ех, Емилия – въздъхна Ярослав, – сега какво ли не става. И в кофите ги хвърлят, и по входовете ги оставят… Вече на нищо не се учудваме.
