Вие все пак заспивате в едно легло, споделяте плановете си един с друг, сутрин пиете кафе заедно, а после той отива при друга и… пу!
— Заспиваме в едно легло, споделяме всичко, пътуваме заедно, сутрешното кафе… — тихо каза Елена. — Точно това ме е страх да загубя.
Полина слушаше приятелката си и клатеше глава. Не, така не може да се живее. Но как да обясниш това на приятелка, която години наред прощава на измамник?
***
Александър имаше връзки с различни жени, но всички приключваха след няколко месеца. Елена беше свикнала с това и вероятно се беше примирила. Тя вече не „ловуваше“ из съобщенията на съпруга си в месинджърите, но понякога случайно попадаше на интимни съобщения между Александър и поредната му любовница.
Съобщенията на любовниците винаги бяха еднакви. Те изпращаха на Александър послания и снимки с пикантно съдържание, разказваха цветисто за срещите си и описваха какво ги очаква на следващото им рандеву. Сред страстните признания винаги прозираше желанието срещите им да станат постоянни. Една от тях пишеше по-скромно, изразявайки надежда скоро с Александър да прекарват всички нощи заедно в неговия дом. Друга пък направо заявяваше желанието си да смени статута си от любовница към законна съпруга.
Когато Елена виждаше такива съобщения, разбира се, изпитваше неприятни емоции. И все пак тя знаеше – нито една любовница не може да ѝ отнеме мъжа.
Че Христина заема някакво особено място в живота на Александър, Елена не разбра веднага. Но името ѝ започна все по-често да се появява сред обажданията му. Именно за разговори с Христина мъжът ѝ излизаше на балкона или извеждаше кучето навън – докато на другите жени просто казваше делово по телефона, че е зает и ще се обади по-късно.
Телефонът на съпруга отново започна да привлича вниманието на Елена. Жените продължаваха да пишат на Александър, но вече само едно име я тревожеше истински. Когато видя в профила красива брюнетка с правилни черти на лицето, Елена внезапно усети силна тревога. Приближи се до огледалото и почти за първи път забеляза дълбоките бръчки около очите си и отпуснатия овал на лицето.
По кореспонденцията личеше – Христина държеше Александър във „френдзона“. Не му пращаше интимни снимки и не приемаше покани за срещи в хотел. Но пък не отказваше пътувания до скъпи курорти – само че настояваше да са в отделни стаи.
„Не спя с женени мъже“ – пишеше красавицата. По някаква причина тези думи предизвикваха у Елена много по-голяма заплаха отколкото ярките описания на любовните игри в посланията от другите жени.
Христина играеше котка и мишка с Александър – привличаше го и го отблъскваше едновременно; умееше ловко да манипулира опитния мъж, който години наред изневеряваше на жена си и лъжеше любовниците си.
Елена усещаше промяната у съпруга си: можеше часове наред да стои замислен навън или нервно пушещ; сънят му стана неспокоен; често ѝ отговаряше невярно или разсеяно; сякаш дори се опитваше повече да бъде внимателен към жена си – мил и грижовен – но това никак не му се получаваше естествено.
И един ден стана онова, което най-много я беше страх дълбоко в себе си: Александър кратко ѝ заяви, че ще се развеждат.
— Няма повече да те лъжа — каза сухо той — имам друга жена… напускам те.
— Толкова години ме лъжеш… И двамата го знаем — отвърна тихо Елена със сетни сили да не избухне в плач — какво стана този път?
— Не мога без нея — отвърна той като отклони погледа си от развълнуваната жена.
Докато тръгваше към изхода Александър каза още: апартаментът и колата остават при Елена; той самият ще живее с Христина извън града — в къща сред природата.
„В нашия дом… който проектирахме двамата,“ мислеше тъжно жената — „където аз премислях всяка дреболия.“
Александър още говореше нещо относно имуществото и парите: обещаваше че Елена няма от нищо нужда ще има; заяви готовност всичко имуществено да обсъдят така че тя винаги е облагодетелствана…
„Готов е буквално на всичко само аз спокойно да го пусна,“ помисли горчиво жената… Тя вече нямаше сили нито желание за спорове със своя почти бивш мъж: просто кимна леко глава и каза че ще подпише всички документи…
***
Първите дни след напускането му животът на Елена сякаш потече като един безкраен кошмарен период без начало или край… Децата бяха шокирани от решението което баща им бе взел; безусловно подкрепиха майка си опитвайки се всячески да я утешат… Но тя самата вече не желаеше ничия подкрепа: мечтаеше само всички най-накрая просто я оставят намира…
Телефонът звънеше непрекъснато – ту Полина звъннеше, ту майката ѝ или Алекса проверяваха дали е добре… Не! Наум дори нямаше мисли у Елена сама със себе си завинаги да приключи живота… Просто тези дни нейното съществуване бе безцветно и лишено от смисъл…
