Елена винаги изглеждаше ослепително. Вече беше над четиридесет, бе родила две прекрасни деца, които живееха самостоятелно. Дъщеря ѝ Алекса наскоро се беше омъжила и със съпруга си планираха бременност. Синът ѝ Димитър току-що беше взел дипломата си и започваше стаж в престижна компания.
Завистниците твърдяха, че няма нищо чудно в разцъфналата красота на Елена. Съпругът ѝ Александър винаги печелеше добре. Още преди години той купи голям апартамент, в който живееше семейството им. По-късно двамата построиха къща извън града и планираха да се преместят там след приключване на довършителните работи. През последните години доходите на Александър дори още повече се увеличиха и той с лекота осигури жилище и за децата си.
Жената винаги живееше леко и безгрижно – не ѝ се налагаше да мисли за утрешния ден. Мъжът ѝ напълно покриваше всичките ѝ нужди и финансово се грижеше за децата им. Елена с удоволствие възпитаваше дъщеря си и сина си, поддържаше дома изряден. Беше опора на съпруга си в трудните периоди от кариерата му, осигуряваше му сигурен тил.
Посвещавайки се на дома и семейството, Елена никога не изостави професията си. Работата ѝ доставяше удоволствие. Като филолог по образование тя преподаваше в институт, пишеше статии като външен автор за списание. Имаше период, когато работеше като редактор във водещо печатно издание. Най-много обичаше преподавателската дейност – лесно намираше общ език със студентите и колегите си, обичаха я и я ценяха като специалист.
На пръв поглед животът на жената до успешен мъж изглеждаше безоблачен – любимата работа, скъпият качествен грижа за себе си, редовната почивка на море – това изпълваше живота на Елена и можеше да я направи щастлива. Само че истинското щастие така й не усещаше напълно – защото у дома не всичко вървеше гладко. Пред обществото Александър създаваше образа на примерен съпруг, но не беше верен на жена си – имаше любовници, често не спеше вкъщи под нелепи оправдания.
– Той дори не си прави труда да измисли правдоподобно алиби – въздъхна жената пред приятелката си.
Полина беше единственият човек, който знаеше какво всъщност става в душата на Елена. Те бяха приятелки от много години и споделяха една с друга най-съкровените тайни. Нито майката на Елена, нито децата й можеха да предположат какво прави Александър зад гърба й.
– Какво каза този път? – попита със съчувствие Полина. – Той тъкмо се върна от командировка и пак ще заминава за седмица.
– Сключвал договор с нови партньори – усмихна се тъжно Елена – а аз винаги първа научавам за партньорите му или големите сделки! Александър е свикнал да обсъжда деловите въпроси с мен; слуша съветите ми… Никога не настоявам или натискам; подкрепям всяко негово решение… Ако трябва критика – казвам я внимателно, без да засегна мъжкото му его.
Полина поклати глава: какъв късметлия е Александър! Да има до себе си толкова чувствителна жена и умен съветник! А освен това е красива, стройна, облича се с вкус… Какво повече може да желае един мъж?
– Ох, колко ме е яд на твоя Александър! – възкликна Полина. – Хайде понякога човек залитне… ама поне да го скрие! Мъж като мъж… особено ако има пари… Но така цинично!… А пред хората играе перфектния семеен човек!
– Именно това е проблемът: отдавна разбира че няма да го напусна — каза Елена — знам паролата за телефона му; сам ми я даде! Често ме моли да проверя някое съобщение или код докато говори по друг телефон… И изобщо не го притеснява дали ще видя разговорите му с любовниците! Даже интимните снимки не трие!
– Извинявай приятелко… но аз просто не разбирам защо го търпиш — поклати глава Полина — Имаш възможност да живееш отделно; имаш професията ти, красотата ти… уменията ти… парите ти… Какво чакаш?
Елена сви рамене; притесняваше се дори пред себе си да признае онова което повтаря след всеки роман на Александър: той все пак винаги се връща при нея… С нейното мнение се допитва; представя я пред деловите партньори; имат общи приятели… деца… имущество… Скоро предстои преместването в новия дом…
– Причините са много — отвърна тя тъжно — но може би най-важното е че още го обичам… И още вярвам че някой ден всичко ще стане както беше преди години когато беше само мой…
– Няма да стане — поклати глава Полина — никога няма пак да бъде както преди… Защото веднъж разбрал че може така с теб — никога няма сам доброволно да спре…
— И знаеш ли още нещо Полина? — замислено каза Елена — Аз даже нямам представа какво е човек да бъде сам… Самотата ми изглежда страшна… Как ли живеят жените които са сами толкова години?
— Не знам… Не съм мислила над това — отвърна приятелката й — Но все пак по-добре сама отколкото всеки път да чакаш удар от най-близкия човек
