Виктор Костов имаше късмета да се роди като син на богат и успешен бизнесмен. Само че Петър Христов беше особен човек и извади златната лъжичка от устата на сина си веднага щом той завърши университета.
— Сине, вече си голям! — каза му той. — Купих ти апартамент, платих ти образованието, помогнах ти да си намериш работа. Оттук нататък — сам!
— Тате, какво правиш? — възмути се Виктор Костов. — Апартаментчето е само с две стаи! И е в покрайнините!
В този квартал дори през деня е страшно да се ходи, а ти ми предлагаш там да живея? И тази работа, която ми намери, тате, всички ме гледат все едно съм отпадък от производството на торове!
Тате, ако съм направил нещо лошо, извинявам се! Само нека не започваме пак тази история с „постигай всичко сам“! Нали си ми любимият татко!
— Именно! Любимият! И още повече обичащият! И точно защото те обичам, искам моят син сам да стане достоен човек, а не с моята протекция!
Искаш апартамент в центъра — изкарай си го сам! Искаш кола — същото! А ако работата не ти харесва — намери такава, която ще ти допадне!
— Тате, ако това е шега, изобщо не ми е смешно! — обиди се Виктор Костов.
— Сине, твоите стартови възможности са много по-добри от нашите с майка ти!
Когато дойдохме в столицата, нямахме абсолютно нищо! Живеехме в общежитие: през деня учехме, а нощем работехме! И сами постигнахме всичко!
А ти имаш жилище, образование и работа! И то не като товарач в магазин, а икономист във фирма! Светъл офис с изглед към Сити!
Тогава Виктор Костов реши, че баща му го изпитва. Затова работеше усърдно: ожени се и стана баща на син. Водеше примерен живот. А баща му само го хвалеше — но до „кормушката“ така и не го допускаше.
Понякога Виктор Костов пробваше да стигне до портфейла на баща си чрез бабата с помощта на внука Илиян. Но дори тогава Илиян получаваше играчки и лакомства; за родителите му – Виктор Костов и Даниела – оставаха само напътствията: „работете и постигайте сами“!
Когато Виктор Костов осъзна окончателно, че капиталите на баща му ще стигнат до него само като наследство – сведе контактите си с него до абсолютния минимум. А самият той…
Не че спря да работи – все пак трябваше от нещо да се живее – но вече без никакъв ентусиазъм. Дори не се стремеше към повишение или развитие в кариерата си; стоеше си в отдела и прехвърляше документи и числа.
— Виктор Костов, разбираш ли колко пъти пак ще трябва да заемаме пари до заплата? — питаше Даниела.
— Няма за първи път да е… нито за последен… — усмихваше се той криво. — Даваме ги после обратно… После пак взимаме… Вечният кръговрат!
— Това не е кръговрат – просто някой го мързи да работи повече! – казваше Даниела. – Толкова години вече стоиш на една позиция… По законите на вероятността досега трябваше поне веднъж да те повишат! Покажи малко амбиция – докажи им колко струваш!
— То това е ясно… — отвръщаше Виктор Костов. – Само че с повишението идват още повече задължения… За какво ми е? И без това понякога оставам извънредно…
— Ако поне вършеше работата си вместо цял ден да висиш в интернет… щеше хем своята работа навреме да приключваш, хем можеше и на колегите да помогнеш или допълнителни задачи да поемеш… Така идват повишенията!
— Айде стига вече ми въртя главата със съвети! – възмути се Виктор Костов. – Тати ще замине един ден и всичко ще остане за нас! Аз съм му единствен син!
