Когато Асен се върна от вилата, Нели седеше пред компютъра и обработваше поредните поръчки.
– Как вървят нещата? – попита Асен.
– Чудесно. Днес направих поръчки за дванадесет хиляди.
– Защо ти е всичко това? И без това си имаме достатъчно работа.
– Защото обичам да съм независима. По-добре да се развивам, отколкото да пълзя из лехите заради чужда реколта.
– Зеле. Изабела каза, че ще трябва за туршия.
– За чия туршия?
– За майчината, предполагам.
– Разбира се. А на нас пак ще ни остане кочанът.
Асен погледна жена си внимателно.
– Нели, а дали наистина не си права? Аз работя там всеки уикенд, а полза никаква.
– Най-после го осъзна!
– Но мама казва, че това е семеен дълг.
– Семеен дълг е да помагаш на родителите си, когато имат нужда от това. Не да работиш безплатно по чужди имоти.
През септември картината се повтори. Асен ходеше да копае картофи, Нели развиваше бизнеса си. Мъжът ѝ се връщаше с чували картофи, които веднага вземаше свекървата му.
В края на месеца Асен донесе вкъщи чувал картофи.
– Това ни оставиха. Изабела каза, че сме го заслужили.
Нели погледна към чувала.
– Благодаря. Но искам да разбереш – за това не съм длъжна с нищо. Нито с пътуванията, нито с благодарности или покорство.
– Как така не си длъжна?
– Много просто. Ти решаваш да помагаш на леля ти – твое право е. Но това не означава, че и аз съм длъжна да го правя.
– Но мама ще се обиди…
– Нека се обижда. Венета е свикнала да дели хората на свои и обслужващ персонал. Аз не искам да бъда персонал!
Асен се замисли. В очите му проблесна разбиране.
– Знаеш ли, май си права… Мама наистина така гледа на хората…
– Ето че разбра най-сетне!
От октомври обажданията от свекървата станаха по-редки. Венета вече не канеше Нели на вилата – разбрала беше, че ще получи отказ. Асен продължи да ходи там, но вече без предишния ентусиазъм.
Една вечер мъжът каза:
– Знаеш ли, днес Изабела попита защо не идваш вече при нас. Казах ѝ, че работиш много…
– И какво отвърна тя?
– Че работата може и да почака – семейството било по-важно…
– Семейство ли? Те ме поканиха един път за три години!
— Това ѝ казах и аз… Лелята се засегна…
— Да се сърди колкото иска! Поне вече знаят – не всички са готови да работят безплатно!
До края на есента Асен започна все по-рядко да ходи до вилата. Явно ентусиазмът му намаля значително щом осъзна как трудът му се приема за даденост…
През ноември свекървата звънна на Нели:
— Нели, как си? Отдавна не сме се виждали…
— Добре съм! Работя много напоследък…
— Ами ние тук мислим догодина пак ще има вилен сезон… Може би този път ще дойдеш с нас?
— Венета, вече ти обясних позицията си – тя не се е променила!
— Защо толкова държиш на принципите? Все пак сме семейство…
— Семейство сме когато ползата е обща! Не когато едни работят цял ден в градината а други само берат плодовете…
— Все за ползата говориш! Лошо ли е човек понякога просто да помогне?
— Не е лошо! Но помощта трябва да бъде взаимна… При вас излиза едностранно използване…
Венета замълча и после сухо затвори телефона…
През зимата Нели продължи развитието на онлайн магазина си. До пролетта месечният оборот достигаше седемдесет хиляди лева*, а чистата печалба беше около тридесет хиляди*. Допълнителната работа стана сериозен бизнес.
(*Заменено: рубли → левове)
През март Венета започна пак планове за вилния сезон; още тогава Нели заяви твърдо пред мъжа си:
— Ако тази година имам отпуска през лятото — ще отида с приятелка в почивната база! Да почивам като хората…
— Ами вилата?
— Изобщо няма! Който прибира реколтата — той самият и трябва да я обработва!
— Мама няма да разбере…
— Мама отдавна всичко разбира — просто отказва да признае истината!
— А ако пак ѝ стане неприятно?
— Асене… майка ти три години все ми е сърдита… Жива е още — ще преживее и нататък!
Мъжът кимна — явно самият той беше уморен от безкрайните уикенд-пътувания до вилата без смисъл…
През май Нели действително замина с приятелката си в почивната база: прекара седмица в комфорт — плуваше в басейна, ходеше на масаж и четеше книги… Не копа нито веднъж; нито плевеше градина; нито носеше кофи вода нагоре-надолу…
Асен през това време ходеше при леля си във вилата — но вече без предишния устрем… Най-сетне разбра: семейните задължения не бива никога да са еднопосочни!
Когато Нели се върна от почивката мъжът я посрещна у дома:
— Как беше отпускът?
— Прекрасно! Ей така трябва човек истински да почива…
— Аз бях във вилата… Май последния път вече…
— Защо така?
— Омръзнало ми е… Работя като вол а благодарност никаква… Изабела даже чай не предложи — каза че било вредно горещо в жегите…
Нели прегърна мъжа си:
— Най-сетне разбра що е то истинско семейство: където хората се грижат един за друг а не използват близките само като работници!
–– Разбрах… Повече няма стъпвам там!
И действително повече не стъпи… Вилният сезон премина без тях двамата; Венета продължаваше със сърдитостите; Изабела търсеше нови помощници; а Нели и Асен прекарваха уикендите както сами пожелаеха – далеч от калта потта и чуждите краставици които изобщо няма смисъл човек самодоволно „да бере“ с наведена глава…
