Тя се обърна и тръгна към сцената. Усети по гърба си изненадания поглед на бившата си свекърва и вътрешно тържествуваше.
Мария завърши изявата си под аплодисментите на публиката. Докладът й мина отлично – няколко души дойдоха да разменят контакти, предложиха сътрудничество. Тя сияеше от удоволствие.
– Браво! – Александър я потупа по рамото. – Просто си страхотна!
– Благодаря. Ще идваш ли на коктейла?
– Разбира се. А ти?
– Да, само че ми се иска малко да хапна.
Във фоайето я чакаше Камелия. Стоеше до една колона и нервно въртеше чантата си в ръце.
– Може ли да поговорим? – приближи се тя до Мария.
– Слушам Ви.
– Гледах доклада Ви. Честно казано, не разбрах и половината, но всички бяха възхитени.
– Благодаря Ви.
– Кажете… щастлива ли сте?
Странен въпрос. Мария се замисли за секунда:
– Да. Много.
– Имате ли някого до себе си?
– Имам.
– Сериозна връзка ли е?
– Засега не знам. Ще видим.
Камелия кимна и изведнъж каза:
– Грешах. Преди две години. Много сериозно грешах.
– В какво точно?
– Във Вас. Мислех, че… не сте подходяща за сина ми. А сега разбирам – той не беше подходящият за Вас.
Мария замълча. Какво можеше да каже?
– Ще ми простите ли?
– А за какво? Помогнахте ми всъщност.
– Помогнах? – учуди се Камелия.
– Разбира се. Ако не бяха Вашите думи, щях да остана сива мишка завинаги. Благодаря Ви за това.
– Но аз исках да Ви обидя!
– Обидихте ме. И това ми помогна много повече, отколкото предполагате.
Камелия объркано примигна:
— Не разбирам…
— Понякога човек има нужда от ритник, за да се събуди истински към живота си. Вие ми го дадохте този ритник.
— Значи не сте ми ядосана?
— Защо? Ядът е загубена енергия – по-добре е човек да я вложи в промяната към по-добро.
До тях приближи висок мъж в скъп костюм:
— Мария, ще те запозная с един инвеститор от Пловдив?
— Разбира се! — Мария се обърна към Камелия: — Извинете ме, работа ме чака!
— Почакайте! А Мартин… може би ще искате да се срещнете пак?
Мария поклати глава:
— Защо да връщам миналото? Имам вече нов живот пред себе си.
— Но той много се промени! Стана самостоятелен!
— Радвам се за него, но това вече не ме интересува.
Камелия въздъхна:
— Разбирам… Жалко е просто такава жена като Вас да бъде изпусната…
— Значи такава е съдбата ни — усмихна се Мария.— Довиждане, Камелия!
Тя тръгна към инвеститора — нови възможности, нови хоризонти, нови предизвикателства — това беше важното за нея сега.
А Камелия остана неподвижно и гледаше след нея — може би за първи път в живота осъзнала, че парите и статусът не са най-важното; най-важни са вътрешната сила и увереността в себе си.
Мария вече дори не поглеждаше назад — защо й е? Миналото остана там където му е мястото; а пред нея стоеше един интересен живот, изпълнен с нови постижения и победи.
И всичко това благодарение на една единствена фраза: „Ти си твърде обикновена за моя син.“ Колко хубаво всъщност беше тогава Камелия да го каже! Иначе Мария никога нямаше да разбере на какво е способна сама със себе си…
Понякога най-болезнените удари стават началото на най-прекрасните преобразявания — затова трябва понякога дори на враговете си човек искрено да благодари…
