Мина половин година. Мария стоеше пред огледалото във фитнеса и не можеше да се познае. Откъде се появиха тези мускули по ръцете ѝ? А талията – винаги ли е била толкова тънка?
— Мария, днес изглеждаш страхотно! — извика Илиана, нейната треньорка. — Минус дванадесет килограма – това е направо космос!
— Хайде стига.
— Сериозно ти казвам! А как върви с английския?
— Май добре. Вече минах Elementary.
Вкъщи Мария включи лаптопа и отвори поредния урок. Преподавателката на екрана се усмихваше:
— Today we will learn about job interviews…
Интервюта. Да, време беше да смени работата си. В счетоводството шефката всеки ден мърмореше за заплати и криза. А Мария вече беше надраснала това блато.
Тя отвори сайт за обяви за работа. Търсеха търговски мениджър, офис мениджър, администратор… Стоп. „Асистент на ръководител в IT-компания. Задължителен английски език. Заплата от 80 хиляди.“
Осемдесет! Сега тя получаваше тридесет и пет.
— Е, да пробваме ли? — попита тя котарака си.
Барсик измяука одобрително.
Седмица по-късно Мария седеше в офис срещу млад директор. Нов костюм, прясна прическа, безупречен маникюр.
— И така, разкажи ми за себе си — каза той на английски.
Мария не се смути:
— Завърших колеж и работих като счетоводител с цел развитие в нова позиция.
— Отлично! Знаеш ли, търся човек, който не се страхува от предизвикателства.
— Аз не се страхувам.
И това беше самата истина. Старата Мария се страхуваше от всичко – шефа, свекървата, дори продавачите в магазина. Новата Мария се беше научила да казва „не“ и да отстоява мнението си.
Взе работата. Още първия ден колегите я гледаха с любопитство:
— От коя сфера идваш?
— Счетоводство.
— Уау! А защо реши да смениш?
Мария сви рамене:
— Пожелах си нещо повече.
Повече… Преди мечтаеше за стабилност и тих семеен живот. Сега искаше да покорява света.
Вечерите учеше испански, четеше книги по психология, ходеше на изложби. През уикендите – театри, кино или срещи с нови приятели.
— Мария, съвсем друг човек стана — каза Росица по телефона. — Преди все вкъщи стоеше!
— Преди нямах време за живот…
— А онзи Мартин… Може би трябва да опиташ пак да се помирите?
Мария се засмя:
— Мамо, защо ми е да се връщам назад?
Наистина вече не разбираше какво е харесвала в него – безволев мамин синчец, който така и не можа да защити любимата жена… Ужас!
След година Мария купи апартамент в центъра – гарсониера, но своя собствена. Направи ремонт, подреди красива мебелировка и окачи картини по стените.
На работа я повишиха до проектен мениджър; заплатата ѝ стана сто и двадесет хиляди лева.
— Успехът ти отива — каза колегата Александър на фирменото парти.
— Благодаря!
— Може ли някой уикенд да излезем някъде?
Мария го погледна внимателно: красив, умен и самостоятелен мъж – със сигурност няма да пита майка си за разрешение…
— Защо пък не!
Животът ѝ потръгна нагоре. Но понякога вечер мислеше за Камелия и се усмихваше: интересно какво ли би казала тя ако я видеше сега?
