Мария седеше на масата и се опитваше да не трепери с ръце. Чинията със салатата беше изстинала, но тя дори не беше докоснала храната. Срещу нея седеше Камелия — величествена, с перфектна прическа и строг поглед. Мартин мълчеше и нервно въртеше вилицата си.
— Мария, разкажи ни за себе си — произнесе свекървата с тон на учителка по време на изпит.
— Аз… работя в счетоводството. Завърших техникум. Обичам да чета — Мария се запъна. Господи, колко глупаво звучи това!
— Ясно. А с какво се занимават родителите ти?
— Росица е продавачка, а Васил е стругар във фабрика.
Камелия кимна така, сякаш най-сетне получи потвърждение на отдавна поставена диагноза. Мартин трепна:
— Мамо, какво общо има това…
— Млъкни. Говоря с момичето.
Мария стисна салфетката в ръка. Наистина ли всичко е толкова зле? Та нали се постара! Купи си нова рокля, три часа прави прическата си, репетираше изречения пред огледалото.
— Имаш ли някакви хобита? Знаеш ли езици?
— Английски малко… В училище съм учила.
— Занимаваш ли се със спорт?
— Не особено…
Всеки отговор звучеше все по-жалко. Мария усещаше как се изчервява. А Камелия я гледаше със съжаление, което беше по-лошо от всяко презрение.
— Мартин, изпрати гостенката. Имам да говоря с теб.
— Мамо!
— Без възражения.
Мария стана; краката ѝ омекваха под нея. В антрето Мартин ѝ шепнеше някакви извинения, но думите му не стигаха до нея. Тя нахлузи якето си и мислеше само за едно — по-скоро да се прибере у дома.
— Ще ти се обадя — обеща той.
Но Мария вече знаеше, че обаждане няма да има.
Навън ръмеше дъжд. Тя вървеше по тротоара и наум преживяваше цялата вечер отново и отново. Дали трябваше да разкаже за курса по компютърна грамотност? Или да излъже за университет? Не — пак щеше да я разобличи.
Телефонът мълча три дни. Мария обикаляше из апартамента и измисляше оправдания: може би е болен? Или има много работа? Но дълбоко в себе си знаеше истината.
На четвъртия ден Мартин написа съобщение: „Извинявай. Майка ми смята, че не сме един за друг. Не мога да я разочаровам.“
Мария препрочете SMS-а поне десет пъти: Не сме един за друг… Значи тя не е достатъчно добра — нито достатъчно умна, нито красива или образована… Просто недостатъчна.
Легна на дивана и проплака цяла вечер. А сутринта стана и се погледна в огледалото: обикновено лице, обикновена фигура, обикновен живот… Сива мишка от сиво семейство със сива работа…
„Ти си прекалено обикновена за моя син“ — тази фраза никога не бе казана на глас, но Мария я чу ясно в главата си… И разбра: Камелия е права.
— Е добре тогава — каза тя на отражението си в огледалото — ще видим колко съм „обикновена“.
Мария извади тефтерче и започна списък: английски — да го научи както трябва; спорт — записване във фитнес; работа — да намери по-добра; външен вид — промяна на стила; образование — ами ако все пак кандидатства?
Списъкът запълни две страници… Мария го погледна и се усмихна криво: Благодаря ти, Камелия… Без теб щях завинаги да остана една сива мишка…
