— Да. И не се шегувам. Тя трябва да разбере, че има граници.
В стаята надникна Албена.
— Извинете, че прекъсвам, но може ли младежът да остане за вечеря? Изпекох пай.
Александър погледна въпросително към Мария.
— Остани — каза тя след кратка пауза. — Но това не значи, че всичко е простено. Просто… просто вечеря.
— Разбирам. Благодаря.
На вечерята разговорите бяха на неутрални теми. Албена разказваше истории от младостта си, а Александър за първи път от дълго време се смееше искрено. Мария наблюдаваше съпруга си и виждаше проблясъци от човека, в когото някога се бе влюбила.
Когато Александър си тръгваше, спря на вратата.
— Мария, знам, че много пъти те разочаровах. Но наистина искам да се променя. Дай ми шанс да го докажа.
— Времето ще покаже — отвърна тя. — Започни с това да живееш собствения си живот. Не за майка ти, не за мен — за себе си. А после ще видим.
Александър кимна и излезе.
— Добро момче е — отбеляза Албена. — Просто малко се е изгубил по пътя си.
— Мислиш ли, че заслужава шанс?
— А ти как мислиш?
Мария се замисли. Болката от предателството още беше прясна, но виждаше как Александър прави истински стъпки към промяната.
— Не знам… Може би. Ако докаже, че наистина се е променил.
— Мъдро решение. Доверявай се, но проверявай! И помни — винаги имаш дом тук.
Мина месец. Александър редовно звънеше и канеше Мария на срещи. Тя прие няколко покани и започнаха наново да опознават един друг, говорейки за неща, които преди премълчаваха.
Виолета опита няколко пъти да потърси контакт с Мария, но тя не й отговаряше. Александър също държеше дистанция с майка си — срещаха се само на публични места и не обсъждаха личния му живот.
Един ден Виолета дойде при Албена точно когато Мария я нямаше вкъщи.
— Трябва да поговорим — заяви тя още от прага.
— Влизайте — спокойно отвърна Албена. — Чай?
— Не ми трябва вашият чай! Върнете ми сина!
— Аз не съм го взела насила. Сам реши да си тръгне.
— Всичко е заради внучка ви! Тя го настрои срещу мен!
— Не е така, Виолета. Вие сама го обърнахте срещу себе си със своята алчност и желанието всичко да контролирате около вас.
— Как смеете?!
— А вие как посмяхте да опитате да ми вземете апартамента? Мислехте ли, че една старица няма да разбере? Сбъркахте!
Виолета почервеня от яд.
— Исках най-доброто!
— За себе си – може би! Но за другите изобщо не мислите! И знаете ли какво? Радвам се, че Мария напусна вашия син! Нека първо стане мъж – а не мамин син!
— Ще се върне при мен! Винаги се връщат!
— Може би… Но тогава ще загуби жена си завинаги! Изборът е негов!
Виолета излезе трясвайки вратата след себе си; Албена я изпрати с поглед и поклати глава – някои хора никога не се променят…
Вечерта разказа на Мария за посещението й:
– Нека идва – сви рамене внучката ѝ – вече ми е все едно… Най-важното е апартаментът да е защитен и ти също…
– А как са отношенията с Александър?
– Бавно вървят напред… Наистина полага усилия: записал се при психолог; работи върху собствените си граници; дори започна бизнес курсове – казва: „Искам самостоятелен бизнес вече с разум“, а не като майка му с дълговете ѝ…
– Браво на момчето! Може би всичко ще ви потръгне…
– Ще видим, бабо… Вече нищо не планирам предварително – просто живея и гледам накъде ще ме отведат събитията…
Историята завърши изненадващо: след три месеца Виолета сама потърси Мария – този път без претенции или заплахи… а само за прошка:
– Много мислих… – каза тя седнала несигурно на ръба на стола в хола на Албена – …И осъзнах колко греша… Загубих сина си поради собствената глупост и алчност…
Мария мълчеше и я оставяше да говори докрай:
– Не моля да ме приемете обратно чрез Александър… Това решение оставям във ваши ръце… Но ви моля поне за прошка… Бях ужасна свекърва…
– Защо тази промяна изведнъж?
– Александър постави ултиматум: или променям поведението си или прекратява всякакъв контакт завинаги… Разбрах колко лесно мога напълно да изгубя единствения син…
– Какво искате тогава от мен?
– Нищо… Просто казвам „Съжалявам“… Ако решите пак да дадете шанс на Александър няма повече никога да ви преча… Обещавам…
Мария дълго гледаше Виолета опитвайки се дали думите й са искрени…
– Добре… Приемам извинението ви под внимание… Но доверието трябва тепърва пак да бъде заслужено…
– Разбирам… Благодаря ви че ме изслушахте…
Виолета тръгна; а Мария остана замислена: възможно ли е хората действително понякога все пак малко по малко истински да се променят? Заслужава ли още един шанс не само Александър ами цялото им семейство?
Времето ще покаже… Засега тя просто живееше ден след ден: работеше; грижеше се за Албена; бавно и внимателно възстановяваше отношенията със съпруга си… Без прибързаност; без заблуди; но с надежда…
Защото животът е дълъг – всичко може още много пъти коренно да се промени към добро… Най-важното е никога никому повече недей позволяваш твоите граници да бъдат нарушавани –– винаги защитавай онези които обичаш най-много!
