— Да, — кимна Александър. — И не се шегувам. Писна ми да живея по чужди правила.
Мария дълго мълча, после тихо каза:
— Благодаря ти. Не знам какво ще бъде по-нататък, но сега наистина виждам, че се опитваш да се промениш.
Той протегна ръка и внимателно докосна нейната.
— Просто искам да имаме шанс. Без чужда намеса. Само ние двамата.
Мария усети как напрежението в гърдите ѝ леко отстъпва място на надеждата. Може би този път всичко ще бъде различно. Може би най-сетне ще може да живее така, както иска – свободно, без страх от манипулации и упреци.
Вечерта тя сподели всичко с Албена. Бабата я прегърна силно:
— Гордея се с теб, Мария! Най-важното е да не позволяваш на никого да те тъпче. Ти заслужаваш щастие.
Мария се усмихна през сълзи и за първи път от много време почувства спокойствие в душата си.
