— Това ми разказа Росица, вашата съседка — спокойно обясни Мария. — Много се тревожи за вас. Казва, че вече сте взели назаем от всички познати.
— Клюкарка! — изплю Виолета. — Няма ли си друга работа, само чуждите работи да обсъжда!
— Но това е вярно, нали? Имате дългове и искате да продадете апартамента на моята баба, за да ги покриете?
Виолета замълча за известно време, вперила злобен поглед в снаха си. После рязко се обърна към сина си.
— Александър, или тя подписва документите, или да се маха от нашия дом!
— Мам, това не е наш дом — тихо напомни Александър. — Това е под наем.
— Още по-зле! — възползва се Виолета от този аргумент. — Ако имахме нормални пари, отдавна щяхме да си купим собствено жилище! А сега живеем по ъглите заради твоята стисната жена!
Мария не издържа и се засмя. Смехът ѝ прозвуча горчиво, почти истерично.
— Аз съм стисната? Аз, която давам цялата си заплата за семейния бюджет? Която плаща половината наема, купува храна и дрехи? А вие какво правите, Виолета? Само искате пари от сина си!
— Цял живот съм работила за него! Отгледах го, възпитах го! Имам право на подкрепа в старостта!
— На петдесет и осем години сте! Каква старост? Просто не искате да работите! — Александър! — Виолета се хвана за сърцето. — Ще позволиш ли така да ми говори?
Александър объркано гледаше ту майка си, ту жена си и явно не знаеше какво да каже.
— Хайде всички да се успокоим — най-накрая промълви той. — Мам, върви си у дома и почини малко. Мария, трябва да поговорим.
— Да поговорим? — Виолета стана и изгледа строго сина си. — За какво има изобщо смисъл да говорим? Или жена ти ще направи както казах или нека търси друг глупак! Аз ще ти намеря свястно момиче от добро семейство със собствен апартамент!
С тези думи тя величествено излезе и тръшна вратата.
Мария и Александър останаха сами. Настъпи няколко минути тишина.
— Ти знаеше ли? — най-после попита Мария. — Знаеше ли защо дойде тя?
Александър извърна поглед.
— Вчера ми звъняла… нещо спомена за документи… Но не мислех, че е сериозно.
— Не мислеше? Или просто не искаше да мислиш?
— Мария… какво очакваш от мен? Това е майка ми! Не мога просто така…
— И какво? Да защитиш жена си? Да кажеш на майка ти, че греши?
— Тя е в трудна ситуация! Наистина има дългове. Мислеше си, че пенсията ще стигне… а цените растат…
— И затова реши да ограби баба ми?
— Никой няма намерение никого да ограбва! — избухна Александър. — Просто мама помислила: ако продадем апартамента и купим по-малък на баба ти – разликата ще…
Мария гледаше мъжа си невярващо.
— Значи ти знаеше всичко и беше съгласен с този план.
— Не съм бил съгласен! Просто… просто не спорих с мама. Каза ми сама ще говори с теб.
— И ти позволи тя лично да дойде тук и да ме кара аз сама да предам собствената си баба?
— Мария, недей драматизира така! Никой не говори за предателство! Просто трябва малко практичност – апартаментът е голям, а Албена живее сама…
— Стига толкова! – Мария рязко стана. – Всичко разбрах вече. Вие двамата сте решили сами кой има право над чуждото имущество; че моята баба е просто пречка по пътя към парите ви.
– Никой така не мисли!
– Точно така мислите! И знаеш ли какво – писна ми вече: писна ми от наглостта на майка ти; писна ми винаги ти да стоиш зад гърба ѝ; писна ми в това семейство все аз да съм човекът втора ръка!
Мария тръгна към спалнята и започна бързо да събира багажа си; Александър я следваше объркан:
– Какво правиш?! Къде тръгваш?!
– При Албена – при човекa който истински ме обича и уважава.
– Мария недей глупости моля те – нали сме семейство?! Не може при всеки скандал така…
– Това не е скандал Александре – това е моментът на истината: най-накрая разбрах кое за теб е по-важно – майката или жената ти; а отговорът вече го знам.
– Но аз те обичам!
Мария спря с куфара в ръце и погледна мъжа си:
– Любовта не са само думи; любовта са действия; защита; уважение… Нищо такова досега не получих от теб.
– Дай ми шанс всичко поправя!
– Как точно?! Ще поговориш пак с майка ти?! Щяла била ужким пак после ще идва със своите претенции… а ти пак ще мълчиш…
– Обещавам този път сериозно ще говоря с нея… Ще поставя граници…
Мария тъжно се усмихна:
– Александре… На тридесет и две години още ако граници със собствената майка нямаш научено… няма кога повече…
Тя излезе от апартамента оставяйки мъжа си сам насред коридора объркан…
Албена отвори вратата й видяла разплаканата внучка с куфар само я прегърна без дума…
– Разказвай – каза тя като сложи Мария на масата в кухнята с чаша чай до себе си…
Мария й разказа всичко: за пълномощното… дълговете на Виолета… мълчанието на мъжа ѝ…
