Имахме късмет, че заводът продаваше апартаменти на служителите си на изплащане, и Елена подписа договор още преди сватбата.
Когато се роди синът им, апартаментът почти беше изплатен, а родителите на Елена помагаха. Бъдещето изглеждаше доста светло.
Но Иван започна да се държи странно.
Първо нагруби началника си — остана без премия. После самоволно промени схемата за сглобяване на мебелите — повреди детайлите и го накараха да ги плати. Отношенията с ръководството се влошиха и повече не видя премии.
Елена само вдигаше рамене:
— Иван, защо изобщо ходиш там, след като не носиш пари вкъщи?
За известно време се стегна, но майка му му подари вила. Елена се зарадва: чист въздух, градина, почивка. Но Иван размени вилата за кола. Радостта трая кратко: след месец успя да съсипе автомобила, като забрави да дръпне ръчната спирачка. Колата падна в дерето и дори не я извадиха.
След това Иван окончателно заряза работата и се залепи за дивана.
— Нека сами дойдат да ме молят да се върна! — заявяваше самоуверено той.
Мина месец, после още един, парите свършваха. Елена го молеше да потърси нова работа. Но мъжът ѝ отказваше:
— Не съм учил толкова години, за да работя като хамалин!
На Елена ѝ се наложи да работи по дванадесет часа на ден. Умората се трупаше.
Накрая тя постави ултиматум:
— Или носиш заплата вкъщи, или вратата е ей там!
В отговор Иван заложи бижутата ѝ — същите онези, които майка му беше подарила. И още се оправдаваше: имал право уж.
Измина година откакто напусна работа. И година Елена теглеше семейството сама. Когато силите ѝ свършиха, изгони Иван от дома им.
Той доведе майка си — надяваше се тя да я убеди. Но аргументите ѝ не убедиха Елена.
— Анна, вземете си сина! — каза решително тя. — Може да се върне само когато започне работа и носи стабилен доход у дома. Давам половин година срок.
— А ако не си намери работа? — попита свекървата.
— Тогава развод и издръжка — спокойно отвърна Елена.
След половин година разводът беше факт. Нито Иван размисли, нито Анна успя да го промени. Дори в съда тя го наричаше „майчиното щастие“.
Но вече нямаше значение за Елена. Без мъж животът стана по-лек: заплатата стигаше и за нея, и за сина ѝ, дори оставаха пари.
— Скъпо ми струваше това „майчино щастие“ — въздъхваше Елена. — Сега нека мама сама го издържа.
