Милена няколко дни не беше виждала Йордан. А после отново се сблъска с колата, но този път зад волана беше Александър.
— Александър, — представи се той. — Извинете за онзи случай, тогава не бях на себе си. Бих искал наистина да ви поканя на вечеря в ресторант. Не днес, разбира се — когато ви е удобно?
Отначало Милена възнамеряваше да откаже. Но после си помисли: защо пък не? Щеше да намери подходяща рокля. Само че с кого да остави дъщеря си?
Когато сподели този проблем, Йордан предложи:
— Мога аз да остана с нея.
Да остави детето си с почти непознат мъж беше рисковано. Но Йордан вдъхваше доверие. Тогава Милена предложи да заведе Гергана в детската игрална стая — така и на него щеше да му е по-лесно, а тя щеше да е по-спокойна: все пак момиченцето нямаше да е само.
Вечерята се оказа изненадващо приятна. Александър беше разговорлив и малко самовлюбен, но въпреки това очарователен човек. А Милена отдавна не се бе чувствала просто жена… Затова, когато я покани на изложба следващата седмица, тя прие.
Гергана беше във възторг от игралната стая и компанията на Йордан. Когато той донесе торба с продукти, на Милена ѝ се стори прекалено. Но Йордан обясни:
— Това е от Александър.
Оттогава торбите започнаха да се появяват редовно — приблизително веднъж на три дни. Милена се колебаеше: дали да благодари на Александър за грижата или деликатно да намекне, че сама се справя — все пак има работа и доходът ѝ позволява нормален живот без лишения. Но така и не намираше подходящите думи… Още повече че Александър започна открито да проявява внимание: водеше я по ресторанти и културни събития — макар и не често заради ангажиментите си, но всичко това напомняше истински срещи. А междувременно Йордан незабелязано стана постоянната бавачка на Гергана — всички бяха доволни от такова положение.
Веднъж Йордан подхвърли:
— Абе Александър май сериозно си пада по теб… Даже за сватба мисли! Само дето детето го притеснява… Все пак чуждо е…
Тези думи засегнаха Милена до дъното на душата ѝ. Влюбен? Дори ръката ѝ не е хванал! И още това „чуждо дете“…
— Много ми трябва пък аз да се омъжвам… — изрече тя рязко.
— А ти би ли отказала? — внезапно оживя Йордан. — Той все пак има пари! Ще живееш като зад каменна стена!
— Богатството не ми трябва…
— А какъв тогава ти трябва?
Милена сви рамене и си спомни бившия съпруг: такъв безхарактерен повече никога!
— Не знам… — призна честно тя.
Изведнъж Йордан пристъпи напред, прегърна я и я целуна. Тя се обърка и уплашено отстъпи назад. Самият той веднага почервеня до ушите.
— Извини ме… Не разбрах как стана… Прости…
И побърза да си тръгне набързо. А Милена дори нямаше време добре да осмисли случилото се: приятно ли ѝ беше или не? Всичко стана толкова внезапно… И сега вече дори не знаеше как трябва занапред да общува с него.
На следващия ден Гергана се разболя – температурата ѝ скочи страшно! Наложи се спешно да вземе болничен – а в санаториума такива работи никак не ги одобряваха… Александър остана разочарован: нали планираха заедно театрална вечер.
— Може би Йордан може да остане при нея?
— Ами ако се зарази? – нерешително каза Милена.
— Глупости! Нищо няма му стане! Хайде де – ти самата толкова много искаше точно този спектакъл!
Защо в крайна сметка Милена прие – трудно можеше точно да каже…
