— Ето твоята част от продажбата на къщата! — свекървата хвърли на масата плик с пари и Невена усети как земята се изплъзва изпод краката ѝ.
В плика имаше точно пет хиляди лева. Пет хиляди за половината къща, която тя и Константин възстановяваха от руини цели три години.
Албена стоеше на вратата с победоносна усмивка. Зад нея се мержелееше Константин — нейният син и съпругът на Невена. Той избягваше погледа ѝ и мълчеше.
— Но къщата я продадохте за четири милиона, — прошепна Невена, все още невярваща на случващото се.
— И какво от това? — свекървата вирна брадичка. — Това е моята къща. Просто проявих великодушие и реших да ти дам поне нещо. Можеш да ми благодариш.
Невена погледна към съпруга си. Той продължаваше да изучава шарките по тапетите, сякаш ги виждаше за първи път.
— Константин, — повика го тя. — Кажи поне една дума.
— Мама е права, — измъкна най-накрая той. — Къщата е записана на нейно име.
Преди три години тя и Константин тъкмо се бяха оженили. Млади, влюбени, пълни с планове за бъдещето. Тогава Албена им предложи да се преместят в старата къща на покойната ѝ леля в покрайнините.
— Там никой не живее вече десетина години, — каза тя тогава. — Всичко е разпадащо се. Но ако я оправите, ще имате къде да живеете. А аз ще остана засега в градския апартамент.
Къщата наистина беше в ужасно състояние. Покривът течеше, подовете бяха изгнили, отопление нямаше никакво. Но младите не се уплашиха от трудностите. Невена имаше спестявания от работата си като интериорен дизайнер, а Константин беше златни ръце програмист, който обичаше да майстори разни неща през свободното си време.
Първата година мина по най-необходимото: смениха покрива, прекараха нова електрическа инсталация, сложиха прозорци. Невена работеше рамо до рамо със съпруга си – носеше дъски, боядисваше стени, лепеше тапети. Вечер падаше без сили, но беше щастлива – строяха своето гнездо.
Втората година се захванаха с отоплението и водопровода. Невена пое допълнителни проекти, за да стигнат парите за материали; Константин през почивните дни работеше по строежи и учеше занаята от майсторите.
До края на третата година къщата беше неузнаваема: светла, уютна, с камина в хола и веранда превърната от Невена в зимна градина. Съседите се заглеждаха като минаваха покрай тях.
— Истински магьосници сте! — казваше съседката Лора.— От развалина направихте такава красота!
И ето че сега – когато домът беше готов и двамата планираха деца – Албена реши да го продаде.
— Трябват ми пари за лечение,— обяви тя преди месец.— Продаваме къщата.
Невена тогава не повярва.— Какво лечение? Свекървата беше здрава като бик; току-що се бе върнала от санаториум – четвърти път тази година!
— Мамо… но ние вложихме всичките си пари тук,— опита да възрази Константин.
— Вашите пари ли? — Албена театрално разпери ръце.— Къщата е моя! Документите са на мое име! А това че сте правили ремонт – та нали живяхте безплатно три години!
Невена поиска да каже нещо още веднъж но Константин стисна ръката ѝ под масата: „Мълчи“, казаха очите му…
След като свекървата си тръгна дълго седяха в кухнята която Невена бе обзавела с толкова любов…
— Не може да е сериозно,— каза тогава Невена.— Константин… вложихме тук над два милиона! Всичките ми спестявания… твоята премия… кредита който още изплащаме…
— Ще говоря с нея,— обеща Константин.— Ще разбере…
Но Албена не разбра нищо: след седмица доведе брокер и обявиха дома за продажба; купувач намериха веднага – такава хубост край града привлече опашка желаещи…
И така днес Невена стоеше с плика в ръце неспособна да повярва на предателството… Не само от свекървата – това някак можеше да преглътне… Но Константин… нейният Константин който ѝ бе обещал вечна любов защита срещу целия свят…
— Събирай си вещите,— продължи Албена.— Утре идват новите собственици!
— А накъде ще тръгнем? — попита Невена съпруга си
