Преди да излезе, още веднъж се обърна назад:
– „Елена е добре. Родила е прекрасно момиченце, здраво е и вече има баща. Само че този човек вече не си ти. Нито тя, нито внучката ми имат нужда от такъв страхливец като теб.”
Вратата се затвори с трясък след него.
Петър се строполи на един стол и скри лицето си в ръцете. В коридора проплака новородено – същият глас, който преди няколко часа му се струваше чудо.
Сега прониза сърцето му като жестока подигравка.
Няколко седмици по-късно му се обадиха от клиниката: трябваше да плати дълг от над деветстотин хиляди лева.
Виолета беше изчезнала. Апартаментът, който беше купил за нея, беше запечатан. Сметките бяха изпразнени. Гордостта му се превърна в прах.
Междувременно в Хасково Елена бавно възвръщаше силите си.
Следобедното слънце обагряше полето в злато, а Магдалена тихо наблюдаваше как дъщеря ѝ люлее бебето.
– „Виждаш ли, дъще? Животът винаги подрежда всичко. На теб ти се падна любов… а на него само вината.”
Елена целуна момиченцето по челото и през сълзи се усмихна.
Вятърът нежно шумолеше между дърветата и за първи път от много време насам тя пое въздух свободно.
