– Омръзна ми. Отдавна исках да ти кажа, че имам друга жена. Обичам я. Такъв отговор устройва ли те? На теб само кюфтета и ядене са ти в главата. Скоро няма да можеш да минеш през вратата. Защо така си напълняла? Не мога да те гледам.
Милена застина на място.
– И коя е тя? С какво е по-добра от мен? По-млада ли е? А ти за какво ѝ трябваш? Скоро ще станеш на петдесет. Ще си поиграе с теб, ще ти вземе парите и ще те изгони. А аз няма да го позволя. Чуваш ли? Няма да те приема обратно…
– Стига толкова. Това е безсмислен разговор. Сега ще си събера нещата и ще си тръгна, – мъжът наистина тръгна за куфара.
Милена не повярва. Това някаква шега ли е? Не може просто така да си тръгне след двадесет години брак. Но мъжът ѝ наистина започна да вади дрехите си от гардероба и да ги хвърля в куфара.
Милена се стараеше у дома винаги да бъде чисто, готвеше вкусно, а се оказа, че всичко това не му е било нужно. А какво му трябваше тогава? Младо тяло? Нима причината беше само във външния ѝ вид? И самата тя не харесваше как изглежда, но колкото и да се опитваше, не успяваше да отслабне. Той себе си виждал ли е в огледалото? Наистина ли мисли, че може да заинтересува млада жена? Тя ще си поиграе с него, ще му вземе парите и ще го зареже. И после какво – ще се върне при нея? Колко пошло.
Милена не знаеше какво да прави. Какво трябва една съпруга да направи в такава ситуация? Да го моли да остане? Да направи сцена? Да троши чинии? Никога не беше мислила, че подобно нещо може да се случи с тях двамата, с нея самата. До последно не вярваше, че мъжът ѝ наистина ще си тръгне. Но когато входната врата хлопна силно зад него, тя потрепери и огледа стаята с празен поглед. На пода лежеше забравен чорап – наведе се и го вдигна.
Сълзи нямаше – имаше само изненада и объркване. Просто така – стана и излезе… А тя какво трябваше сега да прави? Как щеше да живее нататък? Тогава Милена забеляза дъщеря си – стоеше на прага на стаята и я гледаше.
– Мамо… татко замина ли?
– Да… – Милена тежко въздъхна и седна на дивана, стискайки чорапа на съпруга си в ръка.
Изведнъж Милена осъзна: дъщеря ѝ дори не попита къде е отишъл баща ѝ… Вдигна очи към момичето:
– Ти знаеш ли нещо?… Защо изобщо не питаш къде отиде?
– Не знам нищо! – Ясмина се обърна рязко към стаята си.
– Лъжеш ме! Виждам те… Знам, че знаеш! Кажи ми! – почти през сълзи помоли Милена.
Ясмина рязко се завъртя към майка си:
– Искаш ли истината?… Мамо… нима нищо досега не разбра?
– Какво трябваше?… – повтори като ехо Милена.
– При Мария замина той! – извика дъщеря ѝ през сълзи.
– При коя Мария?… При нашата Мария?!
– Мамо… тя вече не ни е приятелка! Аз също веднага не разбрах… Често ми казваше колко ми завижда заради това семейство… Аз нищо не ти казах тогава… Един път напусна лекцията внезапно — каза ми уж я боляла глава… А аз останах още два часа в библиотеката… Когато се прибрах вкъщи — заварих ги двамата!… Мамо… сама си виновна!… Погледни се!… Напоследък нито грим носиш, напълняла си много — приличаш вече на леля!… А Мария цялата сияеща…
– Какви ги говориш?! Та тя му е двойно по-млада!… Защо веднага нищо не каза?!
Гласът на Милена стана глух и безжизнен; едва сега започваше ясно да осъзнае: мъжът ѝ винаги ставаше разговорлив около Мария; гледаше я по особен начин… Досега мислеше — вижда у момичето тяхната дъщеря; а той всъщност виждал младата жена… И Мария беше добра: „Ах колко спокойно ви е тук… Милена, хайде аз ще ви помогна…” В главата ѝ звучеше тънкият мек гласец на Мария; радваше се тогава — хем домакинства добре момичето, хем помага…
