Момичетата измиха съдовете и се върнаха при себе си. Мъжът ѝ седна пред телевизора и отново стана същият мрачен човек. Милена не изпитваше ревност, само се учуди. Никога не беше забелязвала да забавлява приятелките на дъщеря си.
Няколко дни Мария не идваше при тях, а после пак помоли да преспи. В общежитието имало купон с танци, а тя не обичала този шум.
– Оставай, когато имаш нужда. Място има – приветливо се съгласи Милена.
– При вас е толкова спокойно и хубаво – смутено каза Мария.
„Скромна, непроменена от живота, старае се да угоди. На моята Ясмина има какво да научи от нея“, въздъхна Милена.
С мъжа си напоследък сякаш нещо не вървеше. Страстта отдавна беше отминала, всеки живееше със своите интереси. Знаеха всичко един за друг, разбираха се с половин дума или поглед. Повече мълчаха, отколкото разговаряха. В присъствието на Мария мъжът ѝ ставаше разговорлив, което изненадваше Милена, но и я радваше. Отдавна не беше виждала Димитър такъв.
Мария започна често да остава да нощува у тях, а по време на сесията почти живееше там. Нова година посрещнаха четиримата заедно. Мария не бързаше към дома си. Милена разбираше – ако баща ти пие, няма много радост в това да посрещнеш Нова година вкъщи. Но има приятелки, роднини… Неужели не ѝ липсва майка ѝ? Но реши да не пита – ами ако Мария реши, че намеква за нещо?
Момичето помагаше винаги когато имаше време – дори чистеше апартамента. А дъщеря ѝ избягваше домашната работа. Нищо де – като се омъжи ще научи всичко и ще го прави.
С времето Мария стана съвсем като част от семейството им. Милена вече винаги готвеше за четирима души. Ако купуваше нещо на дъщеря си, никога не забравяше и за Мария; тя с радост приемаше подаръците и в замяна помагаше у дома. Милена споделяше кулинарните си тайни с Мария и тя ги усвояваше с удоволствие. Ясмина се появяваше в кухнята само когато трябваше да яде. За лятната ваканция Мария замина у дома си и на Милена дори ѝ липсваше.
Така изминаха две години. В началото на третата година Мария внезапно престана да идва у тях.
– Ясмина, карахте ли се? Да няма някой момче между вас? – попита веднъж Милена.
– Не, мамо! Просто Мария си е намерила квартира.
– Така ли? А откъде има пари? Ти казваше, че баща ѝ пие и нямат много средства… С какво е наела квартира? Защо? Свикнахме с нея… Да нямаше добре при нас?
– Има си приятел вече… Май ще живее с него – уклончиво отвърна дъщеря ѝ.
– Какъв приятел? Нали сте близки приятелки – защо никога нищо лично не ти е споделяла? Странно ми е…
– Мамо, трябва да уча! – намръщено отвърна Ясмина.
Ясно беше: Ясмина никак не желаеше да обсъжда приятелката си с майка си; явно между тях все пак бе станало нещо неприятно… Но Милена реши: момичетата сами ще оправят отношенията си; това вече не е нейна работа.
А мъжът ѝ пак стана затворен и мълчалив; често започна да остава до късно на работа.
Милена го познаваше добре: виждаше ясно — някакво безпокойство го гложди.
Един ден тя просто попита:
– Какво става? Проблем ли имаш в работата?
– Защо мислиш така? Всичко е наред!
– Но постоянно мълчиш… замислен ходиш… закъсняваш вечер… Кажи ми — може би мога с нещо да помогна?
– Можеш! – изведнъж каза той.– Не ме тормози повече с тъпите въпроси!
Милена така и не можа да разбере какво толкова го ядоса изведнъж.
Така или иначе почти вече ни разговарят…
Нормално е жена ти понякога да проявява интерес към настроението ти или работата…
– Какво става бе Димитре?! – настоя тя.
