— Ох, Даниела, няма да повярваш… Вчера едва не припаднах! Представи си: стоя, избирам плочки за банята, звъни Иван — „Мария, веднага се прибери вкъщи, трябва да поговорим…“ Аха, сега! Мисля си — пак нещо с колата ли е станало или ще ми показва някоя протекла тръба… Ей такава глупачка съм аз, Даниела. Даже през ум не ми мина, че изобщо няма да става дума за тръби…
Мария седеше на табуретка в средата на кухнята, прегърнала чаша чай, вече леден. На котлона къкреше тенджера с елда, но тя напълно я беше забравила. По лицето ѝ се четеше смесица от обида, яд и онази умора, когато уж не плачеш, а очите предателски са мокри.
— И какво? Какво каза той? — Даниела протегна шия над масата и стискаше цигара между пръстите си.
— Седи си моят този Иван — важен такъв, все едно е министър на съвещание. И дума по дума: „Мария, трябва да преместим Илиана. Тежко ѝ е в онази квартира — трети етаж без асансьор и кварталът не е хубав…“
— Аха… — Даниела изпусна струя дим. — Интересно кой изобщо смята да я мести? Да не е някое декоративно кученце та я разнасят по апартаменти?
— Точно! — Мария удари с длан по масата. — И знаеш ли как го поднесе? „Ами ти сама разбираш… Тук апартаментът ни е голям, светъл е, ремонтът е нов и всичко удобно – на Илиана ще ѝ бъде комфортно…“
Тя извъртя очи и сключи ръце като че ли да не ги размахва от яд.
— Чакай малко. — Даниела рязко повдигна вежда. — Какъв „ни“? Наистина ли каза „ни“?!
— Аха. Именно така. А апартаментът – извинявай много – по завещание си е мой! След Пламен. И целият този ремонт – моите нерви са това, моите пари и между другото моят гръбнак дето едва не го оставих по строителните материали!
Мария скочи рязко и закрачи из кухнята; посочи с пръст към прозореца.
— Знаеш ли колко време изгубих за това? Година и половина! Тези смрадливи майстори, вечните недовършени работи, тридесет и пет обиколки по магазините… А той ми казва: „Илиана ще се премести тук. Нали нямаш нищо против?“
Тя го имитира с писклив гласец и изкривена уста.
— Мръсник… — проточи Даниела и стреля пепелта в чинийката. — А ти какво направи?
Мария пак се отпусна на табуретката и притисна слепоочията си с пръсти.
— Първо започна мило: уж съм била добра жена със сърце; Илиана била възрастна – виждаш сама – краката я болят… После почна да увърта: „Ама нали сме семейство… трябва да си помагаме…“ А после направо ми заявява: „Ти така или иначе рядко идваш тук. Работа имаш си свои ангажименти…“
Грабна лъжицата от масата и яростно започна да разбърква чая.
— Казал ми още: мислех си Мария въобще няма намерение да се мести в този апартамент! Щом така – тогава Илиана ще живее тук. А ти Мария някак ще… се оправиш.
Даниела ококори очи широко.
— Не вярвам… Това ти го каза право в лицето?
— Аха! И дори не мигна! Седи си там пие кафе люлее крак доволен като котарак до купа със сметана! И после добавя още: „Ами ти разбираш… жена си ти – по-лесно ти е. А Илиана вече възрастна жена помощ ѝ трябва… Няма пък заради един апартамент бабичката на улицата да я изгониш…“
Мария скочи рязко хвана се за главата.
— Даниела кълна ти се – в онзи момент едва не му фраснах чашата в челото!
Издиша тежко пак седна потупвайки плота с нокът.
— Най-интересното беше че явно цялото това са го подготвяли предварително! Защото вечерта – моля ви се – звън на вратата; отварям стои Илиана; с кърпа вързала глава торба носи лице като току-що докарана от хоспис!
Мария разпери ръце във въздуха.
— „Ох Марийче здравей… Ето Иван каза че сте решили че тук ще ми бъде добре… Коя стаичка ми е моята?“
— Не може да бъде! — Даниела едва не се задави от дима.
— Аз самата нямаше да повярвам ако някой друг ми го разказваше! Стои оглежда се върти глава сложила торбата на пода а вътре между другото стърчи кутия със съдове! Разбираш ли? Вече са събрали багажа без мен!
Удари юмрук по масата.
— Даниела естествено тогава още ги спрях пред прага казах: „Не Илиана чакайте малко… с Иван това даже не сме обсъждали.“ А тя ме гледа ококорено устничките свила: „Как така не сте обсъждали? Иван каза че си съгласна… Че разбираща жена си семейство било свято дело…“
Мария замълча загледана в чашата сякаш там можеше всички отговори на живота да намери.
Даниела стана обиколи масата потупа я по рамото.
— И какво стана? Изгони ли ги?
— Засега да. Казах им че трябва първо аз добре да помисля.
