Тя беше наследила от баба си малка къща в селото. Именно натам се отправи Мария, като съвсем логично предположи, че в тази забутана местност съпругът ѝ няма да я търси.
На гарата си купи нова SIM-карта, а старата изхвърли. Мария скъса всички връзки с предишния си живот и смело направи крачка към новия.
Още на следващия ден слезе от влака на познатата гара. Жената беше идвала тук за последно преди почти десет години – на погребението на баба си. Всичко изглеждаше същото, както тогава – тихо, почти безлюдно. „Точно това ми трябва сега“, помисли си Мария.
До селото стигна на автостоп, а после вървя още около двайсет минути до къщата на баба си. Дворът за тези години беше обрасъл с храсти дотолкова, че жената едва си проби път до входната врата.
Потребни ѝ бяха няколко седмици, за да приведе двора и къщата в ред. Сама Мария никога не би се справила. Но много ѝ помогнаха съседите. Всички те прекрасно помнеха баба ѝ Донка, която повече от 40 години беше начален учител в местното училище. Не едно поколение селски момчета и момичета беше научила Донка да четат и пишат. И сега мнозина искаха да помогнат на Мария в памет на любимата си учителка.
Мария дори не очакваше толкова топъл прием. Беше искрено благодарна на всички, които ѝ помагаха да въведе ред, да ремонтира къщата и да се устрои на новото място.
Слухът, че Мария е лекар, бързо обиколи селото. Един ден най-близката ѝ съседка Лидия дотича разтревожена.
— Мария, извини ме, няма да мога днес да ти помогна. Малката ми дъщеря нещо се е разболяла. Сигурно е яла нещо развалено, от сутринта я боли коремчето.
— Хайде, ще я прегледам — предложи Мария, взе лекарската си чанта и тръгна след съседката.
Малката Маргарита имаше хранително отравяне. Мария помогна на детето – сложи ѝ система и обясни на Лидия как да се грижи за нея по-нататък.
— Благодаря ти, Мария — Лидия не знаеше как да ѝ се отблагодари. – Оказа се, че си доктор. А до най-близката болница има 60 километра. Имаше си селото фелдшер, ама вече година го няма, а нов още не са пратили.
