След час двете вече разнасяха шишчета в пластмасови чинии в едно от кафенетата в плажния увеселителен парк.
— Безумно веселие до зори, така ли? — изсъска Зорница, сблъсквайки се с Ива до скарата.
— Е, нали обещах шишчета! Освен това уредих да ни пускат по няколко часа през деня на плажа. Точно колкото да се попечем и поплуваме, а нощите са си наши.
— Знаеш ли, мисля, че те мразя.
— Прости, Зорнице, нямам време. Онзи мъж май ще остави бакшиш, ако стане, аз черпя с бутилка вино — намигна Ива и взе двойната порция люля-кебап от скараджията.
Зорница не издържа дълго в кафето — към пет часа — и се премести да примамва клиенти за „банана“. Момичета ги приемаха с охота. А и целият ден можеше да се прекара край водата без особено напрежение. На обяд Ива тичаше при нея с пълни чинии месо, а Зорница ѝ разрешаваше да се повози. Вечер момичетата се плискаха край брега, седяха край огъня или ходеха да танцуват, ако им оставаха сили. След две седмици трябваше да се връщат обратно. Този път все пак събраха пари и си купиха най-евтините билети за спален вагон — горни странични легла.
Зорница се върна на работа напълно изтощена.
— Ето това разбирам аз под тен! — отбеляза с лека завист една от колежките, когато Зорница влезе в офиса сутринта. Ива още я нямаше, беше се забавила някъде на входа.
— Глупости — каза Зорница. — Изгорях цялата.
— Е, случва се на всеки. Как си изкарахте? Видяхме снимките ви от морето у Ива — страхотни гледки, пуст плаж…
— Да, само че беше див, влизането във водата не беше особено приятно — недоволно промърмори Зорница. — Но пък наистина — никакви хора. Не знам как Ива намери това място…
— А какво ядяхте?
— Ами по цял ден тези шишчета. Мисля, че няма да мога да гледам месо и зеленчуци на скара поне година.
— Уау, вие сте си направо баровки.
— Какви баровки! — махна с ръка Зорница. — Ако бяхме баровки, нямаше да излизаме от басейна. А така — цял ден ту на „банана“, ту на катер, ту на онази подскачаща възглавница — за привличане на внимание.
Тук вече на колегите не им беше до работа и всички се втренчиха в разказвачката.
— А какво още правихте?
— Ами… — смути се от вниманието Зорница. — Ходехме по дискотеки, возихме се на въртележки.
— Скъпо ли беше?
— Не, Ива там в парка се запозна с всички, вече си беше като своя, и ни пускаха безплатно.
— Щастливки… — увисна във въздуха.
— Ами, може би да — неуверено каза Зорница, прехвърляйки в ума си цялата почивка. Спомняше си нощните разходки, песните край огъня, шума на вълните и как с Ива спасяваха багажа от дъжда рано сутринта.
— И каква е тайната? — попита накрая Радка.
— Тайна? Няма никаква тайна. Просто ако имаш желание, можеш да си починеш и без пари, а всички проблеми не изглеждат толкова страшни. Това е. Да, не беше петзвезден хотел… — говореше Зорница, а в съзнанието ѝ изплува техният малък хотел с милиард звезди. — Никакви СПА и таксита, понякога трябва и да поработиш, но пък е весело.
— Какво пък е това веселие? По-скоро звучи като каторга — усмихна се Георги, а останалите го подкрепиха с ироничен смях.
В този момент в кабинета най-сетне влетя Ива и се хвърли към Зорница.
— Слушай, канят ни на поход през уикенда. Онези бардове от автобуса. Ще дойдеш ли?
— Е, разбира се! — с радост се съгласи Зорница.
— О, колко интересно! Аз не съм ходила на поход от сто години — обади се една от служителките.
— Ела с нас! — предложи Зорница. — Ива, нали нямаш нищо против?
— Аз ли? — учуди се тя. — Откъде пък у мен такива правомощия — да съм против?
— Не, момичета, аз пас. Сложно ми е. За поход трябват пари, палатка, топли дрехи, а аз дори раница нямам. И в гората — никакви удобства. Друг път.
— Е, както искаш. Може и да няма друг път.
Иван Николов
Ако ви е харесала историята, подкрепете автора с харесвания, споделяния или почерпете с бисквитки 2202206829408835 (сбербанк). Ще се радвам на всяка ваша подкрепа! =) Благодаря!
