Геолокацията доста се разминаваше с адреса на градската автогара и изобщо будеше подозрения, както и часът на тръгване: „Изоставена газостанция, събота, 4:30 сутринта“.
„Сама си го направих“, упрекваше се Зорница, докато натикваше куфара в таксито. Струваше ѝ се, че колежката ѝ просто си прави шега, защото някой в офиса се е изпуснал. Но тя по телефона се кълнеше, че ако лъже, ще си даде зъб.
Пристигайки на уговореното място половин час по-рано, Зорница видя странна група силно брадати хора с пуловери с високи яки. Зад гърбовете им се извисяваха странни черни калъфи.
„Някакви терористи“, изплаши се тя и вече искаше да помоли шофьора да натисне газта, когато изведнъж вратата се отвори и я изтеглиха насила навън.
— Браво, че дойде по-рано, ще имаме време да понаучим, — подаде ѝ Ива някакви листи. Зад гърба ѝ Зорница видя същия такъв калъф, а също и туристическа раница, голяма колкото самата Ива.
— Какво е това „Горско слънчице“? — подозрително погледна Зорница текста, разделен на четиристишия. — Някаква сектантска молитва ли е? Кои са тия хора?
— „Слънчице горско“, — поправи я Ива. — Песен е, а това, — посочи тя към брадатите, — са бардове. Отиват на фестивал в същата посока като нас. Преди три месеца намерих тяхната общност и ни записах. Важното е да минем за свои, — посочи Ива към китарата. — А там ще ни нахранят и напоят. Пътуването е само някакви си дванайсет часа, после ще се прехвърлим в друг автобус — при зъболекарите.
— И всичко това е безплатно?
— Абсолютно, — отсече Ива с ръка. — Нищо не жертваш.
— Чудесно, — успокои се Зорница. Изглежда, Ива наистина беше уредила всичко.
Първите петнайсет минути наистина ѝ се сториха чудесни. Хора с различна степен на окосмяване (и мъже, и жени) бяха добри, общителни и доста щедри. Из автобуса се предаваха манерки с различни настойки и силни алкохолни напитки, хляб се чупеше с ръце, салам се режеше на дебели филии. Зорница учтиво отказваше, но Ива понякога отпиваше, хапваше, смееше се и изглеждаше напълно в свои води. После калъфите, които Зорница първоначално мислеше, че крият оръжие за масово поразяване, се отвориха и отвътре се показаха китари.
— Е, да започваме? — предложи един от брадатите и прокара ръка по струните.
„По-добре да бяха с гранатомети“, осъзна Зорница след четирийсет минути.
Не бяха минали и два часа, а тя вече знаеше наизуст „Слънчице горско“, „Ти си ми единствена“, „Ако приятел се окаже изведнъж…“ и целия останал репертоар, който, подобно на манерките със спирт, безкрайно се въртеше в тази лента на Мьобиус, от която нямаше изход, а през прозореца Зорница не можеше да се провре. Опита. Два пъти.
В крайна сметка Зорница и сама не разбра как я завлече този водовъртеж. Само подуши тапата от крушовата настойка, а десет минути по-късно вече ронеше сълзи, виеше с пълно гърло: „Ми-и-и-ла моя…“. След пет часа я срази, още пет по-късно, когато дойде време да слязат от автобуса, започна тежък алкохолно-песенен махмурлук. Учудващо, но Ива, както и останалите пътници, слезе от автобуса бодра и отпочинала.
— Ех, душевно си беше, жалко даже да се разделяме, — каза тя с тъга. — Сега ще намерим друга група, която пътува към Созопол за събора на зъболекарите, а там по пътя ще слезем.
На Зорница ѝ се повдигаше, в главата ѝ още ехтеше „Ваше благородие, госпожо късмет…“. Момичето беше безкрайно щастливо, че остатъкът от пътя ще изминат в тишина и спокойствие сред съвсем нормални хора. Не беше успяла още да влезе в автобуса и да седне, когато ѝ тикнаха в ръцете снимка на нечии зъби и я попитаха какво мисли по въпроса.
— Това е отвратително, — отвърна Зорница, усещайки как стомахът ѝ се качва към гърлото.
— И аз така мисля, — съгласи се мъжът. — Вече е започнало нагнояване, ето тук, — посочи той с пръст.
