Елена наблюдаваше как Иван старателно разрязва кроасана на малки парченца, опитвайки се да не натроши по масата, и усещаше как в гърдите ѝ се надига нещо голямо и топло – нещо, което приличаше на решимост.
– А искаш ли да те науча как се прави истински горещ шоколад? – предложи тя изведнъж. – Може да се приготви и у дома. Трябва само мляко, шоколад и…
– Наистина ли ще ме научиш? – прекъсна я той с възторг. Но веднага се смути и лицето му помръкна. – А… а кога? Нали днес е само един ден…
– Е, – Елена се поколеба, събирайки мислите си, – ами ако… ако не е само днес? Ами ако можем да се виждаме понякога? Например през уикендите?
Иван замръзна с недоядено парченце кроасан в ръка. В очите му проблеснаха толкова много емоции наведнъж – надежда, недоверие, радост и страх.
– Наистина ли… наистина искаш да се виждаш с мен? – прошепна той. – Не защото някой те е помолил?
– Наистина, – каза тя твърдо. – Много искам. Ако и ти, разбира се, искаш.
Вместо отговор Иван изведнъж скочи от мястото си и я прегърна силно. От косата му ухаеше на есенен вятър и някак си – на ябълки.
– Значи, решено е, – прошепна Елена, прегръщайки го в отговор. – А сега хайде да опитаме това ягодово пастиче. Според мен вече ни чака достатъчно дълго.
Вечерта се промъкна неусетно. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, оцветявайки небето в нежно розови тонове, когато стигнаха до блока, в който живееше Иван. Обикновен панелен пететажен блок – олющена боя, стари люлки в двора, пейка с обелена облегалка. Елена усети как момчето стисна ръката ѝ по-силно.
– Иванка сигурно вече е вкъщи, – каза той тихо, забавяйки крачка. – Днес ѝ е къса смяна…
В гласа му звучеше такава открита тъга, че сърцето на Елена се сви. Денят бе отлетял като миг – разходиха се още в парка след кафето, храниха гълъбите, говориха си за всичко на света. Иван ѝ разказваше за училище, за книгите, които е прочел, за мечтите си. Такива прости, детски – да си вземе котенце, да се научи да кара колело, да опита да изпече истинска торта…
– Почакай, – Елена се спря и приклекна пред него. – Помниш ли какво ти казах в кафето? За уикендите?
Иван кимна, но в очите му все още се четеше съмнение: – Ами ако… ако Иванка не разреши?
– Ще поговоря с нея. И с Моника. Ще измислим нещо, обещавам.
– Честно-честно? – той я погледна внимателно в очите, сякаш търсеше потвърждение на думите ѝ.
– Честно-честно. Знаеш ли, – усмихна се тя нежно, – и аз не искам този ден да е последният.
Изведнъж отгоре се хлопна прозорец. – Иван! – разнесе се женски глас. – Къде се моташ? Вече се стъмва!
Момчето подскочи: – Това е Иванка… Време ми е.
Но вместо да се затича към входа, той изведнъж я прегърна поривисто: – Благодаря ти, че днес беше моя майка, – прошепна ѝ на ухото. – Това беше най-хубавият ден.
Елена го прегърна силно в отговор, усещайки как очите ѝ предателски се насълзяват: – Знаеш ли какво? И ти ми подари най-хубавия ден. И това е само началото, чуваш ли?
Иван се отдръпна, усмихна се – за първи път през целия ден с истинска, щастлива усмивка: – Ще чакам. Всяка събота и неделя.
– Иван! – отново се чу глас отгоре.
– Бягай, – Елена го побутна леко към входа. – До следващата събота.
Тя го гледаше как се изкачва по стълбите, обръщайки се от време на време и махайки ѝ с ръка. А когато вратата на входа се затвори след него, тя остана още дълго да стои, взирайки се в осветените прозорци.
Изведнъж осъзна, че за първи път от пет години насам мисли за Теодор без остра болка в сърцето. Сякаш синът ѝ наистина ѝ бе изпратил това малко момче – за да я изцели, за да ѝ напомни какво е да бъдеш майка, да обичаш и да бъдеш обичана.
„Благодаря ти, сине,“ – прошепна тя, гледайки към потъмняващото небе.
После извади телефона си и набра номера на Моника. Предстоеше сериозен разговор за бъдещето – нейното и на Иван. Защото понякога един ден може да промени цял живот. Или два живота.
И само след месец в апартамента на Елена ще се появи нова стая – с рафтове за книги, плюшено котенце върху възглавницата и съвсем истинско колело. Защото мечтите трябва да се сбъдват. Особено когато в тях вярват двама.
