– Тя не е зла – побърза да каже момчето. – Просто… просто няма време. И не обича, когато съм вкъщи. Казва, че правя много шум. Но аз се старая да съм тих! Наистина! – той вдигна очи към Елена, сякаш търсеше потвърждение, че му вярва.
– Знаеш ли – Елена протегна ръка и изтърси залепнало за якето му жълто листо, – понякога възрастните казват такива неща не защото са истина, а защото самите те се чувстват зле.
До тях доплуваха няколко патици и Иван започна да им хвърля трохи, замислено наблюдавайки как птиците ги улавят от водата.
– А моята майка… – той се запъна, – тя просто си тръгна. Иванка казва, че била твърде млада, за да бъде майка. Но и други майки са млади, а не си тръгват – в гласа му звучеше детска обида, примесена с недоумение.
Елена се задъха. Тайно наблюдаваше момчето – как е прегърбено на пейката, как машинално дърпа ръкава на якето си, как се опитва да изглежда голям и силен. Но детските рамене не са създадени за такъв товар, и сърцето ѝ се сви от тази гледка.
– Може ли да ти разкажа нещо? – попита тя тихо. Иван кимна, без да откъсва поглед от патиците. – Имах син. Казваше се Теодор. И той обичаше да храни патици… и да строи крепости от възглавници… и никак не обичаше грис.
Сега Иван я гледаше с широко отворени очи: – А къде е сега?
– Почина. Преди пет години. Беше на същата възраст, на каквато си ти сега.
– От болест ли? – прошепна Иван.
– Да, миличък. От болест.
Настъпи мълчание. Патиците, събрали всички трохи, бавно отплуваха към отсрещния бряг. Изведнъж Иван се приближи и внимателно положи малката си длан върху ръката ѝ:
– А знаеш ли какво? Може би той те е изпратил при мен? За да не си съвсем сама, а аз… за да имам майка. Поне за днес.
Елена усети как сълза се търкулва по бузата ѝ. Бързо я изтри, но Иван я забеляза.
– Не плачи – каза той с онази особена сериозност, каквато имат само децата. – Искаш ли да ти дам още хлебец? За патиците?
И тя се засмя през сълзи, прегръщайки го през раменете: – Благодаря ти, Иван. Ти си много добро момче.
– Това е защото днес имам майка – отвърна просто той, притискайки се до нея. – А накъде ще отидем после?
В малкото кафене ухаеше на канела и ванилия. Настаниха се до прозореца, на масичка с карирана покривка. Иван с любопитство се оглеждаше – явно никога досега не беше бил на такова място.
– Два горещи шоколада – каза Елена на младата сервитьорка. – И, може би… – тя погледна към Иван, – ти какво би искал с шоколада?
– А… а може ли? – той премигна объркано.
– Разбира се, че може. Виж, ето сладкиши, ето кроасани…
– Не знам – прошепна Иван. – Никога не съм ял такива неща.
Елена усети как нещо я прободе в гърдите. – Тогава хайде да опитаме различни неща? – предложи тя. – За нас, моля, един кроасан с боровинки и едно ягодово пастиче. Може ли да ги разрежете наполовина?
Когато сервитьорката си тръгна, Иван се приближи:
– А вярно ли е, че в кафене трябва да седиш изправен и… и да си сложиш салфетката в скута? – попита той шепнешком.
– Кой ти го каза?
– Прочетох го в книга – леко се смути той. – Чета много. Когато съм сам вкъщи… за да не ми е скучно.
– А какво обичаш да четеш? – Елена му подаде току-що донесения горещ шоколад с пухкава шапка от бита сметана.
Очите на Иван светнаха: – За приключения! И за животни. Знаеш ли… знаеш ли, веднъж намерих коте. Съвсем малко. Исках да го задържа, но Иванка каза – не може…
Той внимателно обхвана голямата чаша с две ръце, подуха парата. После отпи и застина с такова блажено изражение, че Елена не можа да сдържи усмивката си.
– Вкусно ли е?
– Много! – облиза шоколадените си мустачки. – По-хубаво от какаото от пакетче.
– Сам ли си правиш какао?
– Аха. И вечеря също – сви рамене с недетска деловитост. – Иванка се прибира късно, а аз трябва да си лягам рано. Мога да варя макарони и да пържа яйца. Само че често загарят… – усмихна се виновно.
