– Ами… – тя пое дълбоко въздух, – ами ако наистина прекараме един ден заедно? Тези почивни дни?
Иван рязко вдигна глава, очите му се разшириха от изненада и недоверие.
– Наистина ли? – прошепна той. – Не се шегуваш?
– Не, не се шегувам, – Елена усети как устните ѝ сами се разтягат в усмивка. – Разбира се, ще трябва разрешение от твоята Иванка и…
– Аз ще говоря с нея, – бързо се намеси Моника. – Мисля, че само ще се зарадва някой да прекара време с Иван. Елена, сигурна ли сте?
Сигурна ли беше? Не. Ни най-малко. Това безумие можеше да отвори стари рани, да донесе нова болка. Но когато гледаше тези пълни с надежда очи…
– Да, – твърдо каза Елена. – Сигурна съм.
Усмивката, която озари лицето на Иван, беше по-ярка от всички есенни гирлянди в актовата зала.
Съботата се оказа изненадващо топла за средата на октомври. Елена нервно оправи яката на палтото си и погледна часовника си. Без пет десет. Бяха се уговорили да се срещнат пред входа на парка в десет сутринта. Тя беше дошла двадесет минути по-рано — вълнението не ѝ позволяваше да стои вкъщи.
– Елена! – ясен глас проряза утринната тишина.
Иван тичаше по алеята с размахани ръце. Носеше същото износено яке, но шията му бе грижливо увита с чисто нов шал.
– Здравей, Иван, – усмихна се тя и отбеляза зачервените от тичането бузи на момчето. – А къде е твоята леля?
– Тя е на работа! – изстреля Иван между пресекливото дишане. – Каза ми, че има спешен случай! Но аз сам дойдох — тук е близо!
Елена присви вежди. Да пуснеш осемгодишно дете само…
– Почти всеки ден ходя сам! – сякаш прочел мислите ѝ побърза да добави Иван. – И до училище, и до магазина! Знам как да пресичам улицата!
Нещо болезнено я прониза в гърдите. Елена приклекна пред него и оправи накривения шал:
– Хубав шал е това… Нов ли е?
– Да! – засия момчето. – Моника ми го подари! Каза ми, че през есента трябва да сме облечени топло!
„Благодаря ти, Моника,“ прошепна мислено Елена. А на глас каза:
– И така… какви са твоите планове за нашия ден?
Иван внезапно притихна и наведе поглед:
– А… а какво обикновено правят майките с децата си?
От този прост въпрос сърцето ѝ се сви болезнено. Елена затвори очи за миг и си спомни… Какво правеха с Теодор? Нейният малък син обожаваше…
– Знаеш ли какво? – тя леко докосна рамото му: – Имаше едно момче… той много обичаше да храни патиците в езерото. После винаги отивахме да пием горещ шоколад и си споделяхме тайни… Как ти звучи този план?
– Може ли?! Наистина ли може?! Имам даже хляб! — потупа джоба на якето си — Взех го сутринта — помислих си: може би ще потрябва…
Елена усети буца в гърлото си… Това малко човече беше подготвило хляб предварително — надявало се е на чудо…
– Разбира се че може — тя се изправи и протегна ръка: — Хайде?
Иван помълча секунда и погледна протегнатата ѝ длан… После внимателно — сякаш боейки се да не изплаши момента — сложи своята малка ръчичка в нейната… Пръстчетата му бяха студени — явно бе чакал навън доста време… Елена машинално ги стисна малко по-силно — за да ги стопли.
Те тръгнаха бавно по алеята покрита със жълти листа… Иван ту подскачаше върху особено хрупкавите листа ту крачеше спокойно но не пускаше ръката ѝ… И с всяка крачка неговата длан ставаше все по-топла…
До езерото беше тихо — само патиците тихо крякваха една към друга докато прорязваха гладката повърхност на водата… Слънцето вече бе високо а лъчите му блестяха върху ситните вълнички… Иван извади от джоба внимателно увития в салфетка хляб и започна старателно да го троши на малки парченца…
— Така е добре — одобрително кимна Елена — На малки парченца им е по-удобно…
— А ти… Вие… — Иван запецна не знаейки как точно да я нарича… — Как е по-добре да казвам?
— Можеш да ме наричаш леля Оля — подсказа меко тя като седна до него на пейката…
Иван поклати глава:
— Не искам „леля“… Вече имам леля… Тя… — замълча съсредоточено гледайки хляба в ръцете си…
— А каква е твоята леля? — попита внимателно Елена…
