Училищният салон гъмжеше от детски гласове. Иван седеше в най-задния ъгъл, нервно дърпайки ръкава на износения си пуловер – единственият що-годе приличен, който бе намерил в гардероба си. Празникът на есента в началното училище винаги събираше много родители-доброволци, и днешният ден не беше изключение.
Навсякъде цареше празнична суматоха – майки в есенни палта сновяха насам-натам с подноси домашно приготвени сладкиши, окачваха по стените гирлянди от кленови листа. Ту една, ту друга се спираше, за да целуне детето си по челото или грижливо да оправи изместен шал.
Иван сведе очи към пода, но предателският му поглед отново и отново се връщаше към тези щастливи лица – зачервени от тичане деца, усмихнати майки, които не спираха да прегръщат рожбите си. Иванка, при която живееше последните три години, разбира се, не беше дошла – „твърде заета с работа“. Както винаги. Иван вече беше свикнал с нейната вечна заетост и безразлични погледи, но днес някак си болеше повече от обикновено.
– Елена, благодаря ви, че дойдохте да помогнете! – разнесе се гласът на Моника, тяхната класна ръководителка. – Много ни помогнахте с украсата!
Иван вдигна очи. Висока жена в топъл бордо пуловер подреждаше на масата някакви изделия. Имаше добри кафяви очи и мека усмивка, от която около тях се събираха лъчи от бръчици. Нещо в нея привличаше погледа – може би плавните движения на ръцете ѝ, когато подреждаше експозицията, или начинът, по който търпеливо изслушваше всяко дете, което се приближаваше до нея.
Момчето дори не усети как се изправи от мястото си и бавно тръгна към масата с изделията. Краката му сякаш сами го носеха. Елена тъкмо се беше навела да вдигне паднала хартиена птичка, когато той застана до нея.
– Здравейте – тихо произнесе Иван, усещайки как сърцето му бие чак в гърлото.
Тя се обърна към него, а усмивката ѝ стана още по-топла:
– Здравей! И ти ли участваш в изложбата?
Иван поклати глава, неспособен да откъсне поглед от лицето ѝ. Думите се изплъзнаха сами, преди да успее да ги обмисли:
– Можеш ли… можете ли да бъдете моя майка поне за един ден?
Настъпи тишина. Елена застина с хартиената птичка в ръце, а Иван видя как пръстите ѝ леко потрепериха. В този миг той искаше да потъне в земята от срам, но нещо го задържа на място – може би отчаяната надежда или начинът, по който тези кафяви очи го гледаха меко.
Елена усети как дъхът ѝ секна. Детската молба, толкова проста и искрена, проряза като остър нож старите белези в душата ѝ. Преди пет години бе загубила единствения си син – отнесе го проклетата левкемия. Оттогава избягваше всичко, което можеше да ѝ напомни за майчинството. А сега това момче с очи, пълни с надежда…
– Аз… – започна тя, но гласът ѝ предателски потрепери.
– Иван! – разнесе се тревожният глас на Моника. Учителката вече бързаше към тях, в движение оправяйки очилата си. – Извинете, Елена. Иван е… – тя се поколеба, търсейки думите, – особено дете.
Но Иван вече отстъпваше назад, лицето му пламтеше от срам. В очите му заблестяха сълзи.
– Извинете – промълви той. – Не исках… Ще си тръгна.
– Почакай! – Елена самата се изненада колко силно прозвуча гласът ѝ. Няколко родители се обърнаха към тях. – Почакай, моля те.
Тя приклекна, за да бъде на нивото на момчето. Раменете му бяха напрегнати, сякаш очакваше удар.
– Моника – Елена вдигна очи към учителката, – може ли да поговорим? Тримата?
Пет минути по-късно вече седяха в празната класна стая. Слънчевите лъчи косо падаха през големите прозорци и рисуваха по стената причудливи сенки от кленовите листа отвън. Иван беше свит на стола си и се стараеше да изглежда възможно най-малък.
– Иван живее с леля си – тихо обясняваше Моника. – Майка му… не можа да се грижи за него. А лелята… – тя поклати глава, – работи денонощно. Момчето е почти през цялото време самичко.
Елена гледаше Иван, който упорито изучаваше износените си маратонки. Сърцето ѝ се свиваше от това колко изгубен изглеждаше той.
