— Така можеш да съсипеш своя живот и живота на Любомир. Помисли добре. В живота се случва всичко. Ще ти мине, не бързай. Не действай прибързано. Почакай малко…
Любомир се върна от командировка с цветя и с усмивка ѝ ги подаде.
— Толкова ми липсваше. Омръзнаха ми командировките, направо да си сменя работата.
Мария се усмихваше и мълчеше.
— Тази негова способност да прави изненади в най-неочаквания момент винаги ме покорява — мислеше си тя, докато приемаше цветята.
— Ние с Пламен се прибирахме към вкъщи, а той изведнъж реши да отиде в кафене. Каза, че не му се прибира при жена му, не иска да се връща, отлага момента. Такава е атмосферата у тях — разказваше съпругът ѝ. — А аз се учудих. Знаеш ли, хващам се как си мисля колко съм щастлив с теб. Винаги ми се иска да се прибирам у дома и никога не ми се бяга оттам.
— Любо, а случвало ли ти се е някога да срещнеш жена, която ти е изглеждала като твоята половинка? — попита изведнъж Мария.
Любомир се засмя, а после сериозно каза:
— Всъщност веднъж ми се случи. И знам, че ако я бях опознал по-добре, можеше да стане нещо между нас.
— И какво направи тогава?
— Попитах себе си с кого бих искал да бъда в този момент. И това беше само ти! Искам да бъда само с теб.
Мария седеше объркана и си мислеше:
— Имам най-добрия съпруг на света! Най-прекрасния! Каква съм само… С Любомир съм по-щастлива от всякога.
Тя реши, че с Борис са просто колеги и му каза честно:
— Всичко, което стана между нас беше просто недоразумение.
Борис само сви рамене, опита още няколко пъти да я покани на кафе, но тя осъзна, че той започва да я дразни. А после кафето и сладкишите престанаха да се появяват на бюрото ѝ.
Зоя пак малко злорадно каза:
— Борис явно е разочарован – престана да ти носи лакомства. Интересно дали следващата му тръпка ще бъде толкова устойчива като теб?
— Следващата? Той какво… — учуди се Мария.
— Ами Борис има голямо сърце – всички ще намерят място в него — засмя се тя — обикновено постига своето, но този път удари на камък.
Мария също се засмя, но неискрено – направи вид сякаш ѝ е весело, а вътре в душата ѝ беше мрачно и тежко.
— Господи мой — мислеше си тя — една единствена фатална крачка щеше да е достатъчна за да унищожа всичко хубаво в живота си – това което имам и което ме прави щастлива… Аз страдах и преживявах всичко толкова дълбоко… А за него… за него аз бях просто следващата… Оказа се просто забавление за него…
Година по-късно Мария роди син и беше още по-щастлива отпреди. Имаше любим мъж до себе си – човек който я обича – и едно малко момченце. Благодарна беше и на сестра си Елица – която бе направила всичко възможно за да я предпази от съдбоносната грешка.
