— А това ти го донесе Борис, така да се каже, погрижил се е от сутринта — каза колежката Зоя, както се стори на Мария, ехидно. — Каза, че ти дължи нещо — за банкета или нещо такова.
Всичко ѝ се изясни. А следващите дни само потвърдиха предположенията ѝ. В разговорите с Борис тя разбра, че той помни всяка тяхна среща, носеше ѝ книги, които са обсъждали, и дори се стараеше да я изпраща до дома.
— Боже мой, ако бях свободна — мислеше си тя в тези моменти — това щеше да е най-щастливото време в живота ми.
А у дома други мисли я връхлитаха в главата, когато Любомир ѝ носеше сутрин кафе в леглото или когато седяха заедно на дивана и гледаха любимите си предавания.
— Ако не беше Борис — мислеше си тя у дома — щях да бъда най-щастливата жена на света.
Не смееше да каже нищо на Любомир, но изглежда той нищо не забелязваше, защото тя се стараеше и се държеше с него както винаги.
— Мария, как си? — поинтересува се сестра ѝ Елица по телефона на работа. — Отмина ли очарованието? Хайде утре ела у нас. Мъжът ми с децата ще ходят на кино и ще имаме време да поговорим спокойно.
— Съвсем не е отминало, Елица. Става все по-зле и изобщо не знам какво да правя.
На следващия ден Борис я приближи в офиса.
— Мария, купих билети за концерта на онази група, за която ми разказваше. Имам три билета – може и Любомир да дойде с нас?
— Ох… Любомир е в командировка – тъкмо замина – но аз ще дойда с теб — отвърна тя и веднага се укори вътрешно.
Прекрасно разбираше, че трябва просто да благодари на Борис и учтиво да откаже. Но езикът ѝ не се обърна. И в онази топла вечер излезе с Борис в кафене след концерта. Той беше романтичен тази вечер – хвана я за ръка и прошепна:
— Мечтах за този момент. Мечтах да останем насаме – само ти и аз! Толкова е просто – ти и аз!
— Съвсем не е просто… — тихо отвърна Мария.
— Мария… моля те… забрави всичко… тази вечер бъди само с мен… — шепнеше Борис.
Той я изпрати до вкъщи далеч след полунощ; пред входа я целуна. Целуна я така както отдавна мечтаеше… но самата тя го отблъсна леко.
— Разбрах… моята вечер приключи… — каза тъжно той, а тя бързо побягна нагоре по стълбите към апартамента си.
Щом прекрачи прага, се тръшна на дивана – сърцето ѝ биеше лудо.
Да… Не мога повече да се преструвам… — постепенно се успокои и тръгна към леглото.
На сутринта след душа и закуска дойде на себе си и осъзна: трябваше да вземе решение. Така повече не може да продължава.
— Любомир няма никаква вина. Ако съм допуснала грешка като съм се омъжила за него – трябва сама да я поправя. Любомир не заслужава това – аз го мамя…
Обади се на Елица и ѝ съобщи решението си, но сестра ѝ каза:
