— Мария, утре заминавам в командировка за три дни, както обикновено — съобщи Любомир. — Не скучай тук без мен, ще се върна бързо.
Работата на Любомир беше такава — чести командировки до съседен град, но заплатата беше добра и затова не се притесняваше от пътуванията, както и Мария. И двамата си имаха пълно доверие. За трите години съвместен живот бяха убедени, че са направили правилния избор. Мария дори смяташе, че с мъжа ѝ са едно цяло и вече мислеше да имат дете.
— Любо, а нас с теб утре ни поканиха на юбилея на директорката ни… Какво да правя? Не мога да не отида. Сам разбираш — може да си помисли, че съм пренебрегнала поканата ѝ, а ми предстои още да работя с нея — каза притеснено Мария.
— Тогава иди сама. Още повече че колегите ти ще са там — отвърна спокойно Любомир.
— Ще трябва така да стане — съгласи се тя. – Жалко, щеше да е хубаво да се позабавляваме заедно в кафето.
В офиса всички обсъждаха предстоящото парти. Колегата Борис стоеше наблизо, когато Мария отново излезе до кафе машината за чаша кафе. Тя все още не забелязваше как той винаги „случайно“ се оказваше до нея.
— Представяш ли си? Моят Любомир заминава утре в командировка и ще трябва сама да купонясвам на юбилея на директорката ни — каза тя на колегата си.
— Защо сама? И аз ще бъда там! Няма да ти позволя да скучаеш — весело отвърна Борис.
В кафето Мария остана изненадана колко добре танцува нейният колега, как умее галантно да ухажва и колко свободно общува с хората. Не само прекара чудесно времето в компанията на Борис, но и завърза обещаващи нови контакти. След банкета Борис предложи:
— Хайде да продължим вечерта в нощното кафене — и тя се съгласи; останаха там почти до сутринта в разговори.
Когато се прибра у дома, се строполи в леглото, но сънят не идваше – започнаха да я налягат глупави мисли:
„Ако не бях омъжена… сигурно щях да реша, че Борис е мъжът на мечтите ми… Толкова е леко и спокойно с него.“
Звънна телефонът:
— Мария… още ли не спиш? — чу гласа на Борис.
— Не… какво има?
— Нищо особено… просто ми се прииска да чуя нежния ти глас. Исках само да кажа… много хубаво ми беше с теб тази вечер. Едва сега те опознах истински…
След като затвори телефона, Мария се усмихна замечтано. Не усети кога е заспала.
Събуди я звънът на телефона – беше десет сутринта в почивен ден.
— Ох… май те събудих? — чу гласа на мъжа си по телефона. — Макар че ти никога не спиш толкова дълго… Как мина банкетът ви? Не скуча ли?
— Добре мина… не скучах – Борис ме забавляваше…
— Ех този Боби! Голям бъбривец е – знам го! — засмя се мъжът ѝ; познаваха се още от университета. – Радвам се, че си си изкарала добре! А при мен тук е лудница… Но скоро ще оправя всичко и ще се върна! Не тъгувай!
