— Какво се е случило? — обезпокои се Венета.
— Срещнах днес сестрата на Елена. Разказа ми, че Елена е в болница.
— Какво ѝ е?
— Някаква продължителна депресия. След развода ни ходеше на психолог, после уж се беше пооправила. А сега пак се е влошило.
Венета почувства угризение на съвестта. Дали пък посещението ѝ в родилния дом не е било последната капка за психиката на нещастната жена?
— Ами… може би точно заради това, че дойде при мен? — предпазливо предположи тя.
— Не знам — въздъхна Илиян. — Сестра ѝ казва, че Елена много страда, защото никога няма да има деца.
Сега посещението на Елена в родилния дом придоби съвсем друг смисъл. Явно жената беше дошла да се сбогува с мечтата си за майчинство, подарявайки костюмчето, което беше изплела с надежда за чудо.
Вечерта Венета извади от шкафа кутията с плетения костюм. Сега разбираше с какви чувства е бил направен. Всяка бримка — сълзи и надежда на жена, която никога няма да стане майка.
— Знаеш ли какво — каза тя на мъжа си, — може би все пак да облечем костюма на Александър поне веднъж? За снимка.
— Защо?
— За да не отиде напразно трудът на човека.
Илиян кимна. На следващия ден Венета облече сина си в костюма на Елена и направи няколко снимки. Малкият изглеждаше очарователно в него — светлосиният цвят така подчертаваше очичките му.
Но когато започна да го съблича, детето изведнъж заплака — силно, раздиращо, сякаш го болеше. Венета бързо свали костюма и плачът моментално спря.
— Съвпадение — каза си тя, но по гърба ѝ пробягаха тръпки.
Оттогава костюмът отново лежеше в шкафа. А след месец Илиян научи, че Елена е постъпила в психиатрична клиника с тежко разстройство. Мечтата ѝ за дете се беше превърнала в натрапчива идея, която окончателно разруши крехкото ѝ психическо здраве.
Венета разбра: подаръкът не е бил израз на доброта, а последен вик на душата на жена, която така и не успя да се примири със загубата. И сега този вик завинаги остана във всяка бримка на костюма, който тя така и не посмя повече да извади от кутията.
