— Благодаря ти — промълви неуверено тя.
— Това е за теб — каза Елена и подаде кутия. — Направих го с ръцете си.
Венета машинално взе подаръка. Кутията беше лека, но се усещаше, че вътре има нещо.
— Защо правите това? — попита директно Венета.
Елена избърса сълзите си с ръка:
— Не знам. Просто ми се прииска. Може би е глупаво.
— Честно казано, доста е странно.
— Разбирам — кимна бившата съпруга на Илиян. — Осем години мечтаех за дете. Мечтаех да го държа в ръце, да купя количка, да избера име. А сега ти му роди син.
В гласа ѝ се усещаше болка и някаква безизходица. Венета почувства неудобство — тя бе получила онова, за което другата жена бе мечтала години наред.
— Елена, не съм виновна, че между вас с Илиян не се е получило — каза внимателно тя.
— Знам. Не виня никого. Просто исках да ви пожелая щастие и да подаря това, което някога изплетох с надеждата да облека на своето дете.
Елена се обърна и тръгна към изхода. Спря до самата врата:
— Пази го. И бебето, и Илиян. Той е добър човек.
След тези думи тя бързо си тръгна, оставяйки Венета да стои с букета и кутията в ръце.
Венета се върна в стаята напълно объркана. Съквартирантката ѝ веднага забеляза разстроения ѝ вид:
— Какво стана? Кой беше?
— Бившата съпруга на мъжа ми — отвърна честно Венета.
— Какво? Защо?
— Донесе подарък.
Венета взе кутията и внимателно развърза панделката. Вътре лежеше мъничък плетен комплект — жилетчица, панталонки, шапчица и терлички. Всичко беше изплетено съвършено, с любов към най-малките детайли. Светлосин цвят, нежни мотиви, мънички копченца във формата на зайчета.
— Красиво е — каза съквартирантката. — Но защо го направи?
Венета само сви рамене в недоумение.
Вечерта жената разказа за случилото се на съпруга си по телефона.
— Елена винаги е била странна. След развода мислех, че ще се успокои и ще започне нов живот.
— А не започна ли?
— Не знам. Не сме общували от три години насам.
Венета взе в ръце мъничката жилетчица. Бримките бяха равни, шарката сложна — със сигурност ѝ е отнело седмици работа.
