Минаха новогодишните празници. Десислава ги прекара при роднини, а Васил – при майка си. Апартаментът опустя, като изоставено от птици скворечникче. Но дойдоха работните дни и всичко си влезе в обичайния ритъм.
Върнала се късно от работа, Десислава установи, че Васил още не се е прибрал. Зарадва се. Изкъпа се във ваната и след като спокойно вечеря, си легна да спи.
Далеч след полунощ входната врата хлопна силно. „Явил се е!“ – ядосано помисли Десислава. – „Шляе се като младеж. Хайде де!“ После нещо падна в коридора. „Да не е пиян?“ – продължи да се гневи тя. – „Само това ми липсваше.“ Покрай дивана ѝ, залитайки, мина Васил и влезе в стаята си.
Тъкмо цялото ѝ тяло потъна в сънна сладост, когато се разнесе странен шум. Десислава се събуди и се заслуша. От другата страна на стената идваха странни звуци: стенания, шумолене, гласове. Полежа минута-две, чудейки се какво да прави. „Ами ако му е зле?“ – разсъждаваше тя. – „Може би е препил… Да отида да проверя…“ Стана и внимателно приближи до вратата му. Почука. Не дочака отговор и надникна вътре.
Васил се мяташе на леглото и тихо стенеше. Десислава пристъпи по-близо и сложи ръка на челото му – гореше от температура.
„Проклето! Разболял се е!“ – въздъхна тя и извика бърза помощ.
Лекарите дълго го преглеждаха, поставиха инжекции и си тръгнаха. Десислава така и не можа да заспи повече тази нощ. На сутринта извика участъковия лекар и си взе отпуск по болест.
Васил боледува дълго и тежко. Десислава остана у дома с болничен лист и го гледаше като дете: хранеше го, даваше лекарства… Докато беше болен, отношенията им леко се сближиха. Раздразнението изчезна; страхът за живота на някога близък човек измести старите обиди.
След като Васил оздравя, отношенията им станаха като между добри съседи — нищо повече.
Измина дълга мъчителна зима и настъпи слънчева пролет с висулки по стрехите и лед по тротоарите.
Една вечер след работа Десислава вече наближаваше дома си, когато силно падна пред входа на блока си.
Беше тъмно; наоколо — никой; болката ѝ пречеше да стане; седеше там със сълзи по бузите… Замръзнала… От обида и безпомощност извика силно.
Пред входа ѝ се появи мъжки силует — стана ѝ неудобно…
Мъжът бързо приближи:
— Деси? — попита учудено Васил — Какво стана? Какво ти има?
— Паднах… — подсмърча тя — Не мога да стана… Много ме боли кракът…
