– Първо, здравей! – усмихна се Васил, опитвайки се да разведри обстановката. – И второ, върнах се… – забеляза раздразнението по лицето на жената. – В смисъл не при теб, а при себе си. Това е и моят апартамент. Тук съм адресно регистриран. След приватизацията моята част е една четвърт. Имам пълното право да живея тук!
– Васил, какво, по дяволите, искаш? – ядоса се Десислава. – Върви си у вас! Или… Да не би да си се развел?
Мъжът виновно се усмихна и вдигна рамене. Десислава машинално отстъпи встрани и го пусна в апартамента.
– Разбираш ли, вече четири години сме разведени – започна той, докато вкарваше чантите си вътре. – През цялото това време живеех под наем… Напоследък… Сама виждаш какво става в България… Пари няма. Ето защо съм тук. Ако имах възможност, нямаше да дойда. Наистина просто нямам къде другаде да отида.
Такъв обрат в живота си Десислава изобщо не беше очаквала. Васил се настани в малката изолирана стая, а домакинята остана във всекидневната. Какво чувства човекът, чийто комфортен живот и лично пространство са нарушени? Шок, паника, ужас.
По характер Десислава беше мека и сговорчива жена, но дори за нея беше трудно да приеме новото положение на нещата. „Толкова години живях сама като стопанка“, мърмореше тя наум. „Идваха приятели и роднини на гости — а сега: «здрасти!» Какво да правя — умът ми не го побира.“
След като донякъде уредиха битовите въпроси — кое ядене в хладилника чие е; редът за пране, чистене, пазаруване; кой кога ще ползва банята — основният въпрос остана открит: „А сега накъде?“
Преди Десислава Павловна бързаше след работа към дома си за почивка — а сега там я чакаше мъчение. Умората и раздразнението растяха.
Васил се държеше като квартирант: излизаше и се прибираше когато му е удобно. Можеше да се върне в три през нощта или изобщо да не дойде да пренощува. По поведението му Десислава разбра, че активно търси нова партньорка.
Към умората и раздразнението се добавиха тежки и болезнени обиди — причиняващи непоносими страдания като железни окови около краката на каторжник. И двамата бяха на ръба на нервен срив. И двамата имаха нужда от някакъв изход.
Десислава прекарваше все по-малко време у дома само за да не го вижда повече. Задържаше се до късно вечер на работа; през уикендите излизаше цял ден — ту по магазините, ту при сестра си или племенницата си Мария; понякога просто скиташе из града без цел или посока.
Желание да бъде вкъщи — нямаше никакво.
