Пролетно неделно утро. В уютната малка кухня на двустаен апартамент в стара тухлена пететажна сграда закусва Десислава. Току-що е станала, нахранила е на балкона катеричката с бисквити и семки и е приготвила закуска. Точно под прозореца растат борове, по които катеричките се изкачват до петия етаж от близкия парк за лакомства, а понякога идват и гълъби.
Тя се беше замислила, планирайки почивния ден. Звънна се на вратата. Подскочи. Учуди се. „Странно“, мисли си тя, оставяйки сандвича и ставайки, „Племенницата днес не беше казала, че ще идва… Сестра Галина също… Кой ли може да е?“
Когато отвори вратата, не повярва на очите си. На прага стоеше с багаж бившият ѝ съпруг Васил.
Разведоха се преди повече от двадесет години. Съвместният им живот не потръгна. И двамата бяха уморени от лъжи, сълзи и скандали. Мъжът си намери друга жена и се премести при нея. По странно стечение на обстоятелствата тя беше в последния месец от бременността си.
Дъщеря им Мария беше на десет години, когато спокойно подписаха развода. Никой от тях не желаеше да запази семейството – нито желание имаха, нито сили. В новото семейство на Васил също се роди момиче.
Минаха години. Дъщеря им Мария отдавна порасна, замина за Варна и там се омъжи. Сега вече има собствена дъщеричка – първокласничка. Колко трудно ѝ беше на Десислава да възпитава и издържа детето сама – още повече през деветдесетте години със заплата на счетоводител във фабрика – трудно може да си представи човек. Но жената правеше всичко по силите си. Мъжът ѝ изпращаше мизерни издръжки – тогава никой нямаше пари.
Преди десет години Мария се срещна със своята полусестра. Беше дошла на гости при майка си, а тогава изненадващо се появи баща ѝ. Васил реши да запознае сестрите и ги заведе в зоопарка. Денят мина спокойно и дори приятно. По-късно вечерта дъщерята разказа на майка си:
— Забавно момиченце — усмихна се тя — Изглежда много обича баща ни… Цял ден го държеше за ръката като слонче опашката на майка си.
С това общуването между роднините приключи. Мария замина обратно, а Десислава потъна в работното ежедневие.
Гледайки объркано към Васил, Десислава онемя.
— Какво правиш тук? Защо? – попита тя и забеляза пътната чанта с вещи – Какво ти трябва?
— Ами първо — здравей!
